— Наистина ли? — попитах я аз. — Не виждаш причина защо не искам да се върна в онази къща и да живея с теб и татко.
— Искам само най-доброто за теб — отвърна тя.
— Не, не мисля. Искаш да страдам като теб.
За един дълъг миг очите ни се срещнаха. Усетих миризмата на Шанел № 5, на прах, а после и онази друга миризма. Пастелената миризма на червилото й, точно както в деня, когато открих истината за баща ми. Видях лицето й, както беше тогава — каменно и безчувствено, като броня, и бузите ми се подпалиха от болката фантом.
— Не се и съмнявам, че го обичаш — казах аз. — Обичаш го повече от живота, който той ти осигурява. Обичаш го повече от мен. Повече от самата себе си. Но също така знам, че голямата ти любов те предава отново и отново, а ти не правиш нищо по въпроса.
Не помня израза на лицето на майка ми или дали затръшна вратата на излизане. Единственото, което помня, е, че в следващия момент се озовах на колене, а компания ми правеха само думите в главата ми. Тишината, която беше гноясвала цял живот, се спука за няколко секунди. Вече всичко си беше отишло.
Огледах книжарницата и най-накрая престанах да виждам „Водното конче“ така, както майка ми го виждаше. Спомних си как книжарницата се изпълни с хора една неделя вечер наскоро. Спомних си група момчета — може би на единайсет или дванайсет години — с пухкави бузки, непораснали още крачета и мисли, които тепърва започват да осъзнават важността на момичетата, да се щурат из раздела с комикси. Събираха се около някоя книга, сочеха, смееха се, побутваха се по раменете. Тичаха до касата, за да платят, като брояха монетите си и смачканите банкноти, които държаха в желязна кутия. Жена в рокля на цветя, която държеше каишка, обсипана с кристали, закачена за едно померанче, преглеждаше раздела с литература за домашни любимци, а под мишница носеше последния роман на Патриша Корнуел. Там беше и Хюго, очилата му за четене едва се държаха на върха на носа му, а в скута си имаше отворена книга. Отидох до едно от креслата за четене. Усетих леката миризма на тютюна му и точно тогава сълзите ми потекоха. Преди смятах, че поддържаме „Водното конче“ живо. Сега разбрах, че сме поддържали Хюго жив. Но не беше достатъчно.
Чух, че се чука на вратата и бършейки очи се изправих, като очаквах да видя някого, който се връща да си вземе тенджерата от службата. Но видях Раджит. Стоеше навън, облегнал глава на ръката си, опряна в стъклото. Гледаше ме и очите му бяха толкова изморени, колкото и моите.
Отстъпи от вратата, докато отключвах. За момент останахме така един срещу друг да се гледаме през отворената врата, а хората от Маунтин Вю минаваха зад гърба му на път за вечеря или питие или пък, за да пазаруват в „Аполо“.
Протегнах ръка към него и той я пое. А след това ме прегърна. Последваха сълзи. Хюго. „Водното конче“. Ние. Хванах го за ръка и го поведох към рафтовете с книги.
Седяхме в раздела за градинарски книги — аз на ниското столче, Раджит на пода с опънати насред пътеката крака. В тишината всичко около нас изглеждаше забравено.
— Не знаех дали ще искаш да дойда на службата — каза той. — Реших, че може да е прекалено трудно. А и с майка ти тук…
— Всичко е по-трудно с майка ми тук — отговорих. — Не трябваше да стоиш настрана. Ти също го обичаше.
Той сви колене и обви ръце около тях. Косата му беше малко по-дълга. Беше си купил нови джапанки от тъмносин плат със знака на „Найк“ на подметката.
— Благодаря ти, че си я взел от летището. Трябваше да се свържа с теб, за да ти кажа какво става.
Той поклати глава:
— Имаше си достатъчно грижи и без мен.
— Да, майка ми може да се окаже голяма хапка за всеки.
— Нямах това предвид.
— Знам.
Облегнах глава на книгите до мен и се опитах да не го гледам. Просто исках да го усещам до себе си — без докосване, целувки, секс — просто да бъда с него.
— Отидох в болницата — каза той. — Когато ти не беше там. Прекарах известно време с него. Исках да го знаеш.
Имах чувството, че сме разделени от река и че ще намеря брод към него само ако знаех правилните думи. Но аз седях безмълвно и усещах как книгите се впиват в тялото ми.
— Отивам в Амстердам — продължи Раджит. — От работилницата за колела, с която се свързах, ми предложиха да стана чирак.
— Колко време няма да те има?
Той сви рамене:
— Не знам. Продадох апартамента си. Имам малко пари, с които мога да изкарам известно време. Мислех си да попътувам малко.
— Яж. Моли се. Поправяй колела.
— Нещо такова.
Станахме и отидохме в предната част на книжарницата. С всяка стъпка променях решението си дали да му кажа, или не. Но когато стигнахме вратата, вече знаех, че ще му кажа.