— Намерих я — казах аз. — Катрин. Знам коя е.
Той поклати глава и леко докосна с пръсти моите.
— Ти си моята Катрин.
И след това си тръгна.
Звукът от клаксона пред апартамента ми на следващата сутрин пропука тежката тишина, с чиято помощ водехме война с майка ми.
Тя се изправи, когато чу клаксона, и тръгна, оставяйки багажа си в средата на дневната ми. Взех чантите й и я последвах.
Навън беше топло и слънцето обливаше в златиста светлина града, но се усещаше, че ще стане по-студено. Идваше есента. Моето лято във „Водното конче“ свърши.
Подадох една по една чантите на шофьора, който ги сложи в багажника, и се върна на шофьорското място, а майка ми го изгледа с неприязън, изненадана, че не е дошъл да й отвори вратата. Пресегнах се към дръжката на задната врата, за да я отворя, но се спрях. След няколко секунди мама щеше да си е тръгнала. Вече се нуждаех от собствено пространство, но не исках да си тръгва по този начин.
Стояхме, гледайки се една друга.
— Не е нужно да се връщаш все още — казах аз.
Лицето й не промени изражението си, само наклони глава леко настрани.
— Можеш да останеш… Е, очевидно не тук, но някъде другаде. Чувала съм, че „Феърмонт“ в Сан Хосе е приятен хотел. Или пък в Сан Франциско. Искам да кажа, че не е нужно да се връщаш.
Наблюдавах как майка ми се бори с усмивката, която се опитваше да се появи в ъгълчетата на устните й. Тя се наклони към мен, докосна брадичката ми с показалеца си и притисна устни до бузата ми. Люляк, червило, Шанел № 5. После прошепна в ухото ми:
— Ти си моята най-голяма любов.
И с тези думи се пресегна към вратата, отвори си я сама и се настани на задната седалка. Въздухът около мен все още миришеше на люляк. Няколко златисти листа от амброво дърво паднаха около мен, докато стоях на улицата и гледах как таксито се отдалечава.
— Кога ще дойде камионът? — попита Джейсън.
— Когато им кажем, че сме готови.
Щяхме да дадем книгите на съхранение, поне докато не намерим приемлив купувач, което се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Двамата с Джейсън се съгласихме, че няма да позволим книгите ни да отидат при някого от онези онлайн търговци, които продават книги на безценица по eBay или Amazon и да направят пари от изпращането на книгите. Те не се интересуваха от книгите. Не ги беше грижа и за хората, които ги купуваха.
Бях седнала на малкото столче и се пресегнах, за да проследя тъмните правоъгълници по килима, очертанията, където са били рафтовете с книги. Двайсет години хората бяха минавали по пътеките на „Водното конче“, които се бяха изтъркали и приличаха на тебеширените очертания на мъртвите тела в романите на Реймънд Чандлър. Ако родителите ми ми кажеха, че родният ми дом е бил напълно разрушен от торнадо, нямаше да се чувствам толкова зле, колкото се чувствах сега.
— Имам нужда от въздух — казах на Джейсън, който не ме чу, защото вече се беше зачел в една от книгите от своята купчина.
Налях си останалата половина от бирата в една от чаените чаши на Хюго и излязох навън на тротоара. Облегнах се на витрината на „Водното конче“ и огледах хубаво „Аполо“. Не бях говорила с Ави, откакто отказах предложението й. Дизи се беше преместил в Портланд преди възпоминателната служба. Никой от двама ни не се постара да скрие разочарованието си от другия.
„Аполо“ — кралството и короната, които отказах — продължаваше напред. Големи плакати на прозорците уведомяваха хората, че магазинът се мести на друго място и всичко се разпродава. Преди Дей-Юнг да замине за Портланд с Дизи (който все пак го беше поканил да отиде с него), той ми каза за плана на „Аполо“ да се премести в по-малки магазини, така че да имат по-уютна атмосфера. Така че ние си събирахме нещата и „Аполо“ правеше същото. Маунтин Вю щеше да остане без книжарница.
Докато гледах туловището на „Аполо“, забелязах някакво движение в една от саксиите с растения, която се намираше отстрани на входа. Беше черно и космато и седеше в пръстта с гръб към пръчката, за която беше прикачено едно окастрено дръвче. Не, не седеше. Беше приклекнало. Акаше. Беше черна котка, която акаше в саксиите с растения на „Аполо“. След това видях и едно отхапано ухо. Беше Грендел.
Потропах на витрината на „Водното конче“ зад мен, като не изпусках от поглед котката. Не посмях да се обърна, защото ме беше страх, че ще изгубя Грендел. Почуках по-силно, докато Джейсън не се появи на вратата.
— Какво?
Не обърнах глава към него. Не казах нищо. Просто му посочих.