Поставих чашата с чай пред Ави и седнах на масата. Отпих голяма глътка от моката си, като се опитвах да изглеждам непринудено, а в същото време се чудех откъде да започна.
Тя не сваляше очи от мен, докато местеше чашата в чинийката. Устните й се извиха в усмивка.
— Не е късно да станеш част от новата верига „Аполо — книги и музика“, Маги.
Загледах се в остатъка от моката си по сламката и ръбовете на пластмасовата чаша. Зачудих се дали някъде има някоя стара циганка, която да може да гледа на лепкава пяна от кафе така добре, както на листа от чай. Трябваше да разчитам единствено на себе си.
— Оценявам това, което казваш — отвърнах аз.
— Мислих доста върху това и се опитах да потърся креативно решение. Според мен ти не искаш да се присъединиш към нас, защото нещо липсва в офертата ни. Има нещо, което искаш, а ние не ти го предлагаме.
Шумът от околните разговори стигна до кресчендо, а след това изчезна като във вакуум и за момент настъпи пълна тишина, както когато океанът дърпа разбила се в брега вълна обратно към себе си. Преди да успея да обмисля какво ще кажа, думите вече бяха излезли от устата ми:
— Колко искаш за сградата тук в Маунтин Вю?
Тя не се постара да прикрие изненадата си.
— Защо ти е да знаеш?
— Двамата с Джейсън искаме да я купим за „Водното конче“.
Тя ми каза цената, която беше много над границата, след която парите престават да звучат като реални цифри за мен. За двама ни с Джейсън парите бяха нещо, което вземаш и връщаш на клиентите на касата. Те преминаваха бавно като таратайка, сглобена от употребявани части, от един човек към друг, издавайки дрънкащи звуци, когато ги пускаш в бурканите за бакшиш. Сумите, за които говорехме сега, бяха по-бързи от скоростта на звука. Те бяха като светлинни години за космически ракети.
Наложих си да се успокоя и започнах да я убеждавам, че пазарът с недвижими имоти е все още в застой и че ще е страхотна реклама за „Аполо“, ако направи сделка с „Водното конче“ и ни даде отстъпка. Ави каза нещо от рода, че трябва да го обсъди с партньорите си и че трябва да се направи оценка на имуществото, но думите й бяха като бял шум, докато умът ми препускаше. Нямаше перфектна работа, поне не за мен. Нямаше перфектна любов или дори перфектна книга. Но имах живот, който обичах във „Водното конче“, и исках да си остане така. Исках да изстрадам лошите времена и да съм щастлива заради добрите.
— Ще оставиш хората тук без книжарница — това беше последният ми аргумент и го казах точно така, както го бях изрепетирала.
— Какво предлагаш? — попита Ави.
Казах й сума, която беше с 15 процента по-ниска от това, което можехме да платим, след като съберем парите от дуплекса на Хюго и малкия бизнес заем, който Робърт ни помогна да вземем. Тя ми отвърна с друга сума и най-накрая се съгласихме на 5 процента по-малко от моя таван.
— Сигурна съм, че това ще удовлетвори партньорите ми — каза тя.
Стиснахме си ръцете.
— Можеше да бъдеш страхотна — каза тя.
— Ти също — отвърнах аз.
Има една част от тъгата, която е неочаквана. След като минат дните, през които смяташ, че никога няма да можеш да станеш от леглото отново и след като си ходил наоколо празен отвътре, а кожата си усещаш тънка като хартия, започваш да си спомняш. Не си спомняш смъртта и това, че си видял човека, когото обичаш, в болнично легло с тръби, стърчащи от тялото му. Спомняш си какъв е бил той преди това, когато е бил добре и ти си бил цял. Тези спомени те сполетяват и тогава знаеш, че всъщност човекът, който си е отишъл, не е изгубен, а е станал част от теб и ти си късметлия.
— А помните ли онзи път, когато напълно полудя, защото не можеше да намери органична сланина? — попита Джейсън.
Всички се засмяхме, седнали на одеялото, миризмата на прясно дърво от новите рафтове за книги се прокрадваше във въздуха сред ароматите на нашия пикник на закрито — миришеше на самоса, пиле виндало, наан и дъга от ястия с къри. Джейсън, почти всички от участниците в нощните игри в книжарницата, Тоалетната на ЦРУ и аз все още миришехме на пот и прах.
— Ти беше с нещо южняшко, нали така? — попита ме Джейсън.
— Хъш пъпийз[51] — отвърнах аз. — Обади се в офиса на „Садърн Ливинг“ за рецептата, защото не искаше да я потърси онлайн. Но все не се решаваше да ги направи, защото не можеше да е сигурен, че прасето е живяло свободно и щастливо в органична ферма, преди да даде живота си в полза на пържените храни.
51
Хъш пъпийз са малки и солени пържени топки, направени от царевично тесто. Често се сервират в допълнение към морски дарове и други пържени храни. — Б. пр.