Мая се присъединява към мен при касата, докато преглеждам пощата, която се състои най-вече от сметки. Почти свършвам, когато Мая ме дръпва за ръкава и ми подава някаква пощенска картичка.
— Харесва ми колелото — казва тя.
Вземам картичката. На нея има колело, паркирано насред поле с жълти лалета. И вече знам кой я е изпратил още преди да я обърна.
Минаха два мъчителни месеца, докато дочакам отговор след първото писмо, което му написах. Но когато видях името си на плика под холандските марки, дълго държах картичката и прокарвах пръсти по написаното с химикал върху хартията, хартия, която той беше докосвал. Това беше първото от многото писма, които си изпращахме през последните 10 месеца. Без обещания, без обяснения в любов. Просто писма. Писма, в които разказвахме ежедневието си. Писма, с които се опознавахме. Писма само за нашите очи.
Обръщам картичката с велосипеда, очаквайки да видя още цветни холандски марки, но не виждам нищо в десния ъгъл освен малък правоъгълник, който показва на изпращача къде да залепи марката. Отдолу пише само „Маги“. Картичката не е изпратена по пощата. Отляво пише: „Чакай ме в парк „Пайъниър“ под любимото ти дърво утре по обед“. Раджит се е върнал. И аз най-накрая ще се изправя пред всичките си въпроси.
— Какво става? — попита Мая, като взе от ръцете ми картичката.
— Един приятел е в града.
— Дизи?
— Не, друг приятел.
Пъхвам картичката в чантата си между един тефтер и копие на „Моят лош лорд“. Имам цял ден и два часа, които трябва да запълня до срещата ни. Поглеждам през отворената врата, докато „Водното конче“ се изпълва с живот. Ще имам достатъчно работа до утре.
Книжарниците са романтични същества. Съблазняват те с това, което предлагат, и ти разбиват сърцето с проблемите си. Запалените читатели си мечтаят да притежават книжарница. Смятат, че ден, прекаран сред всички тези книги, ще осъществи най-голямата им страст. Те все още не знаят нищо за сортирането на заглавията, които идват, следенето на тези, които излизат, болките в гърба от носенето на книги и подреждането на рафтовете, малкото пари, които носи целият този труд. Всички тези читатели мислят само за сватбата, без да се замислят много-много за самия брак. Книгите са голямо бреме и няма как да се преодолее това.
Притеснявам се за бъдещето си по начина, по който ми е втълпено, че трябва. Пенсиониране, здравни осигуровки, застраховка. Двамата с Джейсън се борим като съсобственици на „Водното конче“. Когато продажбите са добри, празнуваме разточително. Когато времената са трудни, преживяваме на фъстъчено масло и мармалад, така че да можем да плащаме заплатите на дванайсет служители. Всеки ден без изключение се чудя дали не трябваше да приема предложението на Ави, дали сега нямаше да съм на масаж, да пия пина колада и да решавам кои заглавия трябва да са на витрината и на централно място сред пътеките в „Аполо“. И когато си представя тези неотваряни нови книги, знам, че съм направила правилния избор. Книгите в „Аполо“ са като хора без минало, без истории, които да разкажат. Книгите във „Водното конче“ са минали през много ръце и ще минат през още толкова. Миришат на човешко докосване и на всички възможни преживявания, които идват с него.
Докато денят си минава и светлината намалява, „Водното конче“ се пълни с нарочно мотаещи се хора, които търсят онова, от което все още не знаят, че имат нужда. Хората във „Водното конче“ не просто притежават книги, те се нуждаят от тях, желаят ги, не могат да дишат без тях. Идват, защото са влюбени в самата книжарница, в старите книги и в техните неразказани истории. Идват, защото им харесва да се чудят кои са били притежателите на всички тези книги преди това. Идват, защото хората, чиито пътеки пресичат, са като книгите, които намират — леко износени по ръбовете, чакащи правилния човек да ги отвори и да ги вземе вкъщи.