„Срещнете се с Джерълд Шърууд и после елате да си поговорим.“ А какво общо може да има Джерълд Шърууд с всичко това?
Познавах Шърууд — бе последният човек, който можеше да се забърка в подобна история.
Той беше бащата на Нанси и в известен смисъл фабрикант, кореняк от Милвил. Живееше на края на града, на върха на един хълм в стара къща, която се предаваше по наследство. За разлика от нас, останалите, той не прекарваше цялото си време в Милвил. Беше притежател и директор на фабрика в Елмор, град на петдесетина мили с близо четиридесет хиляди жители. По-рано фабриката била на баща му и произвеждала най-различни селскостопански машини. Но преди няколко години производството западнало и тогава Шърууд я преустроил за изработване на разни машинки и механически приспособления. Точно какви, не знам, работите на семейство Шърууд не ме занимаваха с изключение на последните години в гимназията, когато интересът ми към дъщерята на Джерълд Шърууд се засили.
Той беше солиден и заможен човек, много уважаван в града. Но понеже, както и баща му преди него, не печелеше парите си в нашето градче и понеже Шъруудови винаги са били заможни, ако не богати, докато ние, останалите, бяхме бедни, на тях винаги се е гледало малко като на пришълци. Техните интереси не съвпадаха с нашите и те не бяха така тясно свързани с обществото на града, както бяхме ние. Така че Шъруудови се държаха настрана — не толкова по собствено желание, колкото защото ние страняхме от тях.
И тъй, какво да правя? Да отида при Шърууд и да се направя на глупак? Да му се изтърся там и да го попитам какво знае за някакъв си шантав телефон?
Погледнах часовника и видях, че е само четири часът. Дори да реша да отида при Шърууд, не можех да сторя това следобеда. Сто на сто не се прибира вкъщи преди шест часа.
Издърпах чекмеджето на бюрото и започнах да вадя оттам нещата си. После ги върнах обратно и затворих чекмеджето. Не биваше да предавам канцеларията сега, защото, така или иначе, щеше да се наложи да се връщам някъде през нощта и да говоря с непознатия човек (или може би хора) по този кошмарен телефон. А като се стъмни, можех, стига да искам, да взема телефона и да го занеса вкъщи. Как да тръгна посред бял ден по улицата с телефон под мишница!
Излязох, затворих вратата и запраших по улицата. Недоумявах какво да правя и още на първия ъгъл се спрях да взема някакво решение. То се знае, можех да се прибера вкъщи, но тази перспектива никак не ме привличаше. Като че ли търсех дупка, където да се скрия. Можех да отида в общината и сигурно ще намеря с кого да си побъбря. Макар че има вероятност там да бъде само Хайъръм Мартин, милвилският полицай. Хайъръм ще поиска да изиграя с него един шах, а на мен не ми беше до игри. Той става ужасен, когато губи, и щеш не щеш, го пускаш да спечели, за да не почне да се държи лошо. Ние с Хайъръм никога не сме се обичали много. В училище той беше най-големият побойник и неведнъж съм се бил с него. Всеки път ме напердашваше, но нито веднъж не можа да ме накара да си призная, че ме е набил. Трябва да се оставиш да ти дръпне един бой веднъж-дваж в годината, после да признаеш пред всички, че те е набил, и тогава ще можеш да му бъдеш приятел. Освен това имаше не по-малка вероятност да заваря там Хигмън Морис, а в ден като този не бих изтърпял Хиги. Той е нашият кмет, опора на църквата, член на училищното настоятелство, директор на банката и надут пуяк. Дори в по-леки дни от днешния не го понасях и по възможност гледах да го избягвам.
Можех също да отида в редакцията на „Трибюн“ и да прекарам час-два с редактора Джо Ебънс, който нямаше да бъде зает, защото вестникът беше излязъл сутринта. Но Джо щеше да се отвори на местни политически теми и на въпроса за построяването на плувен басейн, както и на редица други злободневни обществени проблеми, а аз нямаше да съм в състояние да проявя интерес към нито един от тях.
Я да отида Във „Веселата бърлога“, да седна в някое сепаре, да обърна една-две бири. Така хем ще убия времето, хем ще обмисля нещата. Средствата ми не бяха много за ходене по заведения, но от една-две бири едва ли щях да обеднея — и без това нямаше накъде повече, а една бира понякога може да донесе голяма утеха на човека. Още е много рано, за да е пълно с хора, така че ще мога да си поседя сам. Грант сигурно ще изпива там долара, който му дадох. Но той е благородна душа и е много тактичен. Щом види, че искам да съм сам, няма да ми досажда.
В кръчмата беше тъмно и прохладно и след ярката слънчева светлина отвън трябваше да се движа почти пипнешком. Стигнах до крайното сепаре, Видях, че не е заето, и седнах. Заведението бе празно, само на първата маса седяха няколко души.