Мей донесе бирите и взе празните чаши.
— Имам една идея — каза Алф. — Ако те интересува, разбира се.
— Интересува ме, защо не?
— След ден-два си тръгвам. Защо не дойдеш с мен? Работя на едно много интересно място. Ще се намери работа и за теб. Аз съм доста близък с шефа и мога да те препоръчам.
— А каква е работата? Сигурно няма да мога да я върша.
— Не знам дали ще съумея да ти обясня ясно в какво се състои. Нещо като научноизследователска лаборатория… лаборатория на мисленето. Седиш си в една кабинка и мислиш.
— Мислиш?
— Именно. Звучи странно, нали? Но всъщност не е така. Сядаш в една кабина и ти дават картонче с написан въпрос или задача. Започваш да мислиш по този въпрос, при това трябва да мислиш на глас, като че ли разговаряш сам със себе си, понякога даже спориш със себе си. В началото се чувствуваш малко неловко, но се свиква. Кабината е звуконепроницаема и никой не може да те чуе или види. Предполагам, че има някакъв апарат, който записва думите ти, но дори да го има, той не се вижда.
— И за това нещо ти плащат?
— Доста добре. Може да се живее.
— Но за какво е цялата тази работа?
— Не знаем — каза Алф. — Не че не сме питали. Обаче при постъпване на работа ти поставят условие: да не се опитваш да разбереш за какво е всичко това. Предполагам, че правят някакъв експеримент. Сигурно ги финансира някой университет или научноизследователски институт. Казаха ни, че ако знаем какво става, това щяло да повлияе на хода на нашето мислене. Човек неволно започвал да нагажда мисълта си към крайната цел на експеримента.
— А какви са резултатите?
— Не ни ги съобщават. Мислите на всеки човек текат по определен специфичен модел, но ако знаеш какъв е моделът на твоето мислене, това би оказало въздействие върху самия процес на мисленето ти. Може, без да искаш, да започнеш да се съобразяваш с него и да бъдеш последователен или пък обратното — да се опиташ да излезеш от рамките на този модел. А ако не знаеш какви са резултатите, не можеш да разбереш какъв е моделът и в такъв случай вече няма опасност от влияние.
По улицата мина камион и шумът от мотора проехтя оглушително в тишината на кръчмата. А след като отмина, чухме бръмченето на една муха, която се удряше в тавана. Хората, които седяха на предната маса, изглежда, си бяха отишли или поне не ги чувах вече да говорят. Потърсих с очи Грант Пияницата, но не го открих. Тогава си спомних, че изобщо не го видях в кръчмата, а то беше много странно, защото току-що му бях дал един долар.
— И къде се намира това? — попитах аз.
— В щата Мисисипи, градчето се казва Грийнбрайър. Знаеш ли, много прилича на Милвил. Съвсем малко градче, тихо, прашно и горещо. Боже мой, да знаеш колко е горещо там! Но нашата лаборатория си има климатична инсталация. С една дума, не можем да се оплачем.
— Съвсем малко градче, казваш. Странно, че в едно такова градче има научна лаборатория.
— Това е за маскировка. Искат да я запазят в тайна. И нас ни предупредиха да не приказваме много къде работим. Пък и къде ще я скриеш по-добре? На никой и през ум няма да му мине, че в такова забутано място може да има подобна лаборатория.
— Да, но ти например не си оттам и пак…
— Те именно затова ме взеха на работа. Не искат много местни жители, понеже хора, живели и расли заедно, мислят по много сходен начин. Ето защо охотно приемат на работа пришълци. При нас има доста такива.
— А преди това?
— Какво преди това? А, да. Преди това с какво ли не се занимавах. Мотаех се като муха без глава. Не се задържах дълго на едно място. Тук поработя две седмици, там две седмици, оставях се да ме носи течението. Известно време работих в една бетонджийска бригада. После, като свърших парите и не можах да намеря друга работа, мих чинии в един ресторант. Месец-два работих като градинар в голямо имение в Луивил. После брах домати на една плантация, ала плащат толкова, че ако не се бях махнал, щях да умра от глад. Какво ли не съм работил. В Грийнбрайър съм от единадесет месеца.
— И тази работа не е за постоянно. Рано или късно те ще получат всички сведения, които им трябват.
Той кимна.
— Знам. Много ще ми бъде криво, от тази работа по-добра не съм имал. Какво решаваш, Брад? Идваш ли с мен?
— Трябва да помисля. Не можеш ли да останеш повече от два дни?
— Защо да не мога, имам две седмици отпуска.
— Искаш ли да отидем за риба?
— Как да не искам!
— Какво ще кажеш за утре сутринта? Ще отидем по на север за една седмица. Там сигурно е прохладно. Имам палатка и всякакви туристически принадлежности. Ще открием някое местенце, където се въди риба.