— Чудесна идея!
— Тръгваме с моята кола.
— Аз пък плащам бензина.
— При моето парично състояние — казах — нямам нищо против.
3.
Ако не беше фасадата с колоните и плоският покрив, ограден с ослепително бели перила, къщата щеше да изглежда съвсем обикнобена. Вярно, че имаше един период, когато тя ми се виждаше най-прекрасната къща в света. Но вече шест години, ако не и повече, не бях стъпвал у Шъруудови.
Паркирах колата, слязох и застанах неподвижен, загледан в къщата. Не беше се смрачило напълно и четирите големи колони проблясваха меко в гаснещата светлина на деня. От тази страна не светеше нито един прозорец, но се виждаше, че някъде отзад лампите са запалени.
Изкачих се по ниските стъпала и прекосих верандата. Напипах звънеца и го натиснах.
По коридора се чуха бързи женски стъпки. Трябва да е госпожа Флеърти, помислих си. Тя водеше домакинството, откак жената на Шърууд напусна къщата, за да не се завърне никога вече.
Но не беше госпожа Флеърти.
Вратата се отвори и на прага застана тя — по-зряла, отколкото я помнех, по-самоуверена и по-красива.
— Нанси! — извиках аз. — Боже мой, Нанси, нима си ти!
Ако бях имал време да помисля, нямаше да кажа точно това.
— Да — каза тя, — аз съм. Защо си толкова учуден?
— Защото не знаех, че си тук. Кога се върна?
— Едва вчера.
Тя не ме позна, помислих си аз. Знае, че би трябвало да ме познава, и се мъчи да си спомни кой съм.
— Брад — каза тя. Разбрах, че не съм бил прав. — Глупаво е да стоим така. Защо не влезеш?
Влязох вътре. Нанси затвори вратата след мен и застанахме един срещу друг в полумрака на антрето. Вдигна ръка и докосна ревера на сакото ми.
— Отдавна не сме се виждали, Брад как живееш?
— Добре — казах аз. — Доста добре.
— Чувам, че съвсем малко са останали тук от нашата компания.
Поклатих глава.
— Говориш, сякаш се радваш, че си се върнала.
Тя се разсмя — лек като полъх смях.
— Разбира се, че се радвам.
Смехът й беше същият — познат изблик на спонтанна радост, част от самата нея.
Някой излезе от една стая в дъното.
— Нанси — чу се глас, — момчето на Картърови ли дойде?
— О! — каза Нанси. — Не знаех, че идваш при татко.
— Няма да се бавя. Нали ще те видя после?
— Разбира се. За толкова неща имаме да си говорим.
— Нанси!
— Да, татко.
— Идвам — обадих се аз.
Запътих се към човека в дъното на коридора. Той отбори една врата и запали лампата. Влязохме вътре и Шърууд затвори вратата след себе си.
Беше висок човек с широки рамене и аристократична глава, с малки, грижлиВо подстригани мустаци.
— Господин Шърууд — започнах сърдито. — Аз не съм „момчето на Картърови“. Аз съм Брадшо Картър. За приятелите съм Брад.
Гневът ме беше безпричинен и при това неуместен. Но той ме бе засегнал там, в антрето.
— Извинявай, Брад — каза той, — трудно ми е да свикна с мисълта, че вече сте големи хора: и ти, и Нанси, и всички хлапета, с които тя играеше.
Той прекоси стаята и отиде при бюрото до стената. Отбори едно чекмедже, извади оттам дебел плик и го сложи отгоре.
— Това е за теб — каза той.
— За мен?
— Ами да, аз мислех, че знаеш.
Поклатих глава. Нещо в атмосферата на стаята навяваше страх. Това бе мрачна стая, двете стени целите в библиотечни рафтове, а на третата, между прозорците с плътно спуснати завеси, имаше мраморна камина.
— Е — каза той, — защо не го вземаш?
Отидох до бюрото и взех плика. Не бе запечатан и го отворих. Вътре имаше дебела пачка банкноти.
— Хиляда и петстотин долара — рече Джерълд Шърууд. — Предполагам, че точно толкова трябва да бъдат.
— Аз не знам нищо за тези хиляда и петстотин долара. Само ми казаха по телефона да дойда да поговоря с вас.
Той се намръщи и ме изгледа проницателно, като че ли не ми вярваше.
— Ей по такъв телефон. — казах аз и посочих единия от двата телефона върху бюрото му.
Той кимна уморено.
— Да. Откога имаш този телефон?
— От днес следобед. Ед Адлър дойде и взе другия телефон, обикновения, защото не мога да платя сметката. Излязох да се поразходя, да поразмисля за някои работи, а като се върнах, онзи, вторият телефон, вече звънеше.
Той махна с ръка.
— Вземи плика и го прибери в джоба си. Това не са мои пари. Те са си твои.
Върнах плика Върху бюрото. Имах страшна нужда от хиляда и петстотин долара. Имах нужда от каквито и да са пари, откъдето и да идват те. Но не можехда взема този плик. Защо, не знам.
— Добре — каза той, — седни.