— Ей, ти! — извиках аз. Нямаше смисъл да крещя и много добре знаех това. Но думите сами излетяха от устата ми.
Кабината на камиона остана на пътя, но беше легнала на едната си страна и срещуположното колело стърчеше във въздуха. Шофьорът се измъкна навън.
Беше тихо, ведро утро. На запад по още тъмния небосвод проблясваха мълнии. Във въздуха ухаеше онази свежест, която човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди слънцето да изгрее и преди жегата да те притисне. Вдясно, там, където остана градчето, уличните лампи още светеха. Те висяха неподвижни и ярки, несмущавани от никакъв вятър. Помислих си, че в такава чудна лятна сутрин нищо лошо не може да се случи.
На пътя нямаше никакви коли. Бяхме само двамата — шофьорът и аз, и камионът, който беше затиснал колата ми в канавката. Шофьорът се запъти към мен. Приближи се с отпуснати ръце, спря и ме загледа озадачен.
— Какво става тук, дявол да го вземе? — попита той. — На какво налетяхме?
— Не знам — отговорих аз.
— Съжалявам, че стана така с колата ви — продължи той. — Ще съобщя на фирмата. Тя ще се погрижи за нея.
Стоеше пред мен, като че ли беше пуснал корени в земята и никога вече нямаше да се помръдне.
— Ама че работа, да налетиш на едно нищо! — заяви той. — Та там нищо няма!
Видях как в него бавно започна да се надига гняв.
— По дяволите! — каза шофьорът. — Ей сега ще разбера каква е тази работа.
Обърна се рязко и се запъти с широка крачка нагоре към това, в което се бяхме блъснали. Тръгнах след него. Чух го как грухти като разярен глиган.
Той вървеше по средата на пътя и се удари в невидимата преграда, но междувременно така се беше разярил, че нищо не беше в състояние да го спре, и тъй като упорито си пробиваше път напред, проникна много по-навътре, отколкото очаквах. Ала в края на краищата стената го спря и тялото му за момент остана неподвижно, опряло нелепо в нищото. Само краката се плъзгаха като добре смазани бутала — човекът се мъчеше да се придвижи напред. В безмълвието на утринта се чуваше дращенето на обувките му по асфалта. После преградата му даде да разбере. Изхвърли го назад, като че ли внезапна вихрушка връхлетя върху него, събори го и го затъркаля по пътя. Той спря едва когато се намери заврян под кабината на камиона.
Притичах, издърпах го за краката и му помогнах да се изправи. Ожулените от асфалта места по тялото му кървяха, дрехите му бяха изпокъсани и изцапани. Гневът му вече беше преминал, той просто бе изплашен. Гледаше към пътя, сякаш е видял призрак, и все още трепереше.
— Но там няма нищо — каза той.
— Вашият камион е насред пътя, а ще дойдат и други коли. Май ще трябва да поставим някакви знаменца или светлини.
Това като че го изтръгна от вцепенението му.
— Знаменца — каза той, качи се в кабината и извади няколко.
Вървях с него, докато ги поставяше.
Той забоде последното знаменце, клекна до него, извади носна кърпа и започна да си бърше лицето.
— Къде има наблизо телефон? — попита той. — Ще трябва да повикаме помощ.
— Трябва да се намери начин да се махне преградата от пътя — казах аз. — Скоро движението ще се засили и ще стане страшно задръстване.
Той отново започна да бърше лицето си, цялото покрито с прах и грес. И малко кръв.
— Та къде може да има телефон? — повтори той въпроса си.
— Ами навсякъде — отговорих аз. — Просто идете в коя да е къща и ще ви услужат.
Как си седим, мислех си аз, и си говорим за това нещо, като че ли е най-обикновено задръстване на движението или дърво, препречило пътя.
— Чуйте, как се казва това място? Нали трябва да кажа откъде се обаждам.
— Милвил — отговорих му аз.
— Вие оттук ли сте?
Кимнах утвърдително.
Той стана и пъхна носната си кърпа обратно в джоба.
— Добре. Ще отида да потърся телефон.
Изглежда, очакваше, че ще му предложа да отида с него, но аз си имах друга работа. Трябваше да заобиколя преградата и да стигна до мотела на Джени, да обясня на Алф защо съм се забавил.
Стоях и гледах как той се отдалечава тежко-тежко.
После се обърнах и тръгнах нагоре по пътя към невидимото нещо, което спираше коли. Стигнах го и то ме спря, но не рязко или грубо, а нежно, сякаш въпреки решимостта си да не ме пропусне си оставаше учтиво и внимателно. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Опитах нагоре-надолу, за да докосна някаква повърхност, но напразно — ръката ми не срещна нищо, абсолютно нищо, само лекия натиск на тази неизвестна сила, която отблъскваше всичко назад.
Огледах пътя — все още нямаше никакво движение, но аз знаех, че това не ще е за дълго. Помислих, че няма да е зле да сложа някакви предупредителни знаци и от другата страна на преградата. Това нямаше да ми отнеме повече от няколко минути, след като успея да я заобиколя, на път за мотела на Джони.