— Сигурна ли си? — попитах аз. Изпитах желание да се засмея на нейната сериозност, но не посмях.
— Ще проверя. Обаче не са никак малко.
— Що се отнася до оригиналните характери, мисля, че си права. Милвил е доста богат в това отношение. И Грант Пияницата, и Флойд Колдуел, и кметът Хиги…
— Те не са истински характери — каза Нанси. — Поне не в пълния смисъл на думата. Аз даже не бих ги нарекла характери. Те са личности. Израсли са напълно свободни, никой не ги е принуждавал да се подчиняват направила, не са ги подлагали на ограничения и затова са се запазили такива, каквито ги е създала природата. Според мен в наше време такива болни личности могат да се срещнат само в малко градче като Милвил.
За първи път в живота си чувах подобно нещо. Никой досега не ми беше казвал, че Хиги Морис е личност. Пък и що за личност е той! Просто един надут, самодоволен пуяк. И Хайъръм Мартин, и той бил личност! Във всеки случай не и за мен. Само един побойник, от когото не можа да излезе нищо друго освен тъп стражар.
— Ти не си ли съгласен? — попита Нанси.
— Не знам. Никога не съм се замислял по този въпрос.
А всъщност си мислех: ето на, веднага пролича и образованието, и годините, прекарани в колежа, и увлечението й по обществена работа в нюйоркския „Център за подобряване благосъстоянието на населението“, и едногодишният й престой в Европа. Беше толкова уверена в това, което говореше, толкова пълна със знания и какви ли не теории! Милвил вече не беше неин дом, тя не го чувствуваше, не го разбираше, защото човек не може да седне и да проанализира хладнокръвно собствения си дом. Може би тя все още го нарича така, но това не променя нещата. А впрочем бил ли е Милвил някога неин дом? Може ли едно момиче да нарича свой дом такова бедно градче, ако живее в единствената голяма къща, с която това градче се гордее, ако баща му се вози в „кадилак“ и имат готвач, прислуга и градинар? Не, тя не се беше завърнала вкъщи. По-скоро бе дошла в един град, който ще й даде материал за социологически проучвания. Тя ще оглежда Милвил от висотата на Шъруудова-та къща и ще го подложи на проучвания и анализи, ще ни разголи и ще ни показва на света, за да забавлява читателите на своята книга.
— Струва ми се — продължи тя, — че в Милвил има нещо, което може да бъде от полза за хората, нещо, което не се среща често по света. Бих го нарекла катализатор, който запалва искрата на творческата мисъл, или вътрешен глад, който поражда стремеж към величие.
— Що се отнася до вътрешния глад, в Милвил има много семейства, които могат подробно да ти разкажат за него — подхвърлих аз.
Не се шегувах. В Милвил наистина имаше много семейства, които хронически не си дояждаха — не че умираха от глад, естествено, но никога не се изхранваха до насита, а и самата им храна не би могла да се нарече висококалорична. Можех да назова, без да се замислям, поне три такива семейства.
— Брад — каза тя, — ти май не одобряваш идеята ми за книгата.
— Моля ти се, откъде-накъде ще имам нещо против твоята книга! Само ще те помоля, като я пишеш, да не заемаш позицията на чужд човек, който ни наблюдава отстрани и се забавлява, а да я пишеш като част от самите нас. Опитай се да проявиш разбиране, да влезеш в кожата на хората, за които пишеш. Няма да ти бъде трудно, достатъчно дълго си живяла сред нас.
Тя се разсмя, но смехът й не беше радостен.
— Имам ужасното предчувствие, че никога няма да я напиша. Ще я започна и дори ще напиша една част, но постоянно ще се връщам назад и ще я преработвам, защото и самите хора ще се променят или аз самата с течение на времето ще започна да ги виждам иначе и в крайна сметка книгата никога няма да бъде завършена. Така че няма за какво да се безпокоиш.
„Нищо чудно да е права — мислех аз. — Трябва да изпитваш силен глад, особен вид глад, за да напишеш книга.“ Но по-скоро се съмнявах, отколкото вярвах у нея действително да има такъв глад.
— Дано да е така — рекох аз. — Искам да кажа, дано да я напишеш. И съм сигурен, че ще е добра. Другояче не може и да бъде.
Опитвах се да замажа казаното преди и тя, изглежда, разбра, но се направи, че не забелязва.
„Постъпих глупаво и наивно, като същински провинциалист“ — рекох си наум. Какво ми влизаше всичко това в работата? И то на мен, който през същия този следобед бях стоял насред улицата и изпитвал ненавист към нищожната точица на картата, обозначена с името Милвил.
Та това е Нанси Шърууд! Момичето, с което вървяхме ръка за ръка, когато светът беше много по-млад. Момичето, за което си бях мислил през същия този ден, когато вървях покрай реката и бягах, от самия себе си.
„Какво става?“ — питах се аз.