Отново долових лекия аромат на лилавите цветя, които растяха в изобилие около парника — същия аромат, който усетих на верандата на Шъруудови. Но този път нямаше омагьосан кръг.
Заобиколих къщата и видях, че в кухнята свети. „Трябва да съм забравил да изгася“ — помислих си, макар че не помнех да съм светвал.
Вратата се оказа отворена, а аз отлично помнех, че на излизане не само я затворих, но дори я бутнах с ръка, за да проверя дали се е заключила.
Може някой да ме чака, реших аз, или пък крадец се е вмъкнал и ме е обрал, макар че едва ли в къщата имаше нещо за крадене. А нищо чудно и да са децата — страшно са палави и само си търсят боя.
Втурнах се вътре и… се заковах насред кухнята. Действително ме чакаха.
На един стол в кухнята седеше Грант Пияницата, превит одве и притиснал ръце към корема; той се люлееше назад-напред, като че ли нещо го болеше.
— Грант! — извиках аз.
Той само изсумтя.
„Пак се е натряскал — ядосах се аз. — Напил се е като свиня и му е станало лошо, но не ми е ясно как е успял да се докара така с едничкия долар, който му дадох. Освен ако е просил и преди това и е чакал да събере достатъчно за голямо напиване.“
— Грант — рязко казах аз, — какво ти е, дявол да го вземе!
Много се ядосах. Нека се напива колкото и когато си иска, това не ми влиза в работата, но откъде-накъде ще ми се вмъква след това в къщата!
Пияницата изсумтя отново, после падна от стола и се простря на пода. От джоба на парцаливото му сако изпадна нещо, издрънча и се търкулна по протрития линолеум.
Коленичих до него и с доста усилия успях да го обърна по гръб. Лицето му беше изцапано и подпухнало, той дишаше тежко, но на алкохол не миришеше. Наведох се по-ниско, за да се уверя, но грешка нямаше — той бе съвършено трезв.
— Брад — едва чуто промърмори той, — ти ли си, Брад?
— Да — отговорих аз. — успокой се. Ей сега ще ти помогна.
— Наближава — прошепна той — моментът… наближава…
— Кое наближава?
Но той не можеше да отговори. Задушаваше се. Мърдаше устни, но от тях не се отронваше никакъв звук. Думите сякаш го задавяха.
Оставих го, изтичах до всекидневната и запалих лампата край телефона. С треперещи ръце затърсих в указателя телефонния номер на доктор Фейбиън. Най-после го открих, набрах го и зачаках. Молех се да си е вкъщи, а не някъде на визита.
Защото, ако докторът не си е у дома, жена му надали ще вдигне слушалката. Тя страда от артрит в много остра форма и едва ходи. Докторът все се опитва да намери човек да се грижи за нея в негово отсъствие и да отговаря на телефона, но не винаги му се удава. Старата госпожа Фейбиън е доста опърничава и никой не иска да стои при нея.
Най-после докторът вдигна слушалката и аз въздъхнах с облекчение.
— Докторе — казах аз. — Грант Пияницата е тук при мен и нещо не му е добре.
— Сигурно е пиян — каза докторът.
— Не, не е пиян. Аз си дойдох и го намерих в кухнята. Целият се гърчи и говори несвързано.
— Какво говори?
— Не знам. Избоботва по нещо, когато е в състояние да си отвори устата.
— Добре. Идвам веднага.
Това му е хубавото на нашия доктор, че можеш да разчиташ на него. Винаги ще дойде, по всяко време на денонощието, в хубаво или лошо време.
Върнах се в кухнята. Пияницата се беше обърнал на едната си страна и все така се държеше за корема и дишаше тежко. Оставих го както е. Докторът щеше да пристигне всеки момент, а дотогава не можех да направя нищо друго, освен да го настаня по-удобно, пък, кой го знае, може да му е по-удобно да лежи така, отколкото по гръб.
Вдигнахот пода предмета, който сеизтърколи от джоба му. Оказа се, че е халка за ключове с пет-шест ключа на нея. Учудих се за какво са му на Пияницата толкова ключове. Може би му придаваха важност в собствените му очи.
Оставих ги върху масата, върнах се при Пияницата и клекнах до него.
— Повиках доктора — казах аз. — Ще дойде всеки момент.
Той като че ли ме чу. След дълго хриптене успя да прошепне сподавено:
— Повече нищо не мога да направя. Оставаш сам.
Разбира се, той не го каза така гладко. Думите му едва се разбираха.
— За какво говориш? — попитах аз колкото можех по-внимателно. — За какво става дума?
— Бомбата — каза той. — Бомбата. Искат да хвърлят бомбата. Трябва да ги спреш, момчето ми.
Правилно бях казал на доктора, че говори несвързано. Сега окончателно се убедих в това. Запътих се към входната врата да проверя дали докторът идва и го видях да се задава по пътеката. Той мина пред мен в кухнята, застана над Пияницата и го погледна внимателно. После остави лекарската си чанта, клекна и го обърна по гръб.