— Как се чувствуваш, Грант? — попита той.
Пияницата не отговори.
— В безсъзнание е — рече докторът.
— Той ми говори точно преди да дойдете.
— Какво каза?
Аз поклатих глава;
— Безсмислици.
Доктор Фейбиън извади от джоба си стетоскопа и започна да преслушва гърдите на Пияницата. Повдигна клепачите му и с едно фенерче му светна в очите. След това се изправи.
— Какво му е? — попитах аз.
— Шок — отговори той. — Не мога да разбера каква е причината. Най-добре да го откараме в Елмор в болницата и да му направим пълно изследване.
Той се обърна уморено и тръгна към всекидневната.
— Нали имаш телефон?
— Ей там в ъгъла, където свети.
— Ще се обадя на Хайъръм да дойде — каза той. — Да ни закара в Елмор. Ще сложим Грант да легне на задната седалка. Аз ще го наглеждам по пътя.
На вратата той пак се обърна.
— Имаш ли да дадеш едно-две одеяла?
— Ще намеря.
Той посочи с глава към Пияницата.
— Ще трябва да го завием да не настине.
Отидох да потърся одеялата. Когато се върнах, докторът пак беше в кухнята. Двамата с него увихме хубаво Пияницата. Той бе съвсем отпуснат, сякаш без кости, и мокър от пот.
— Като го гледам какъв живот води — каза докторът, — просто се чудя на какво се крепи душата му. Живее в онази развалина до блатото, непрекъснато се налива с алкохол и се храни с всякакви помии. И много се съмнявам дали през последните десет години поне веднъж се е изкъпал като хората. Възмутително е как безотговорно някои се отнасят със себе си!
— Той откъде е? — попитах аз. — Винаги съм мислил, че не е тукашен, но откак се помня, все в Милвил живее.
— Появи се отнякъде преди около тридесет години, ако не и повече. Беше съвсем младо момче. Започна да работи каквото му падне и си остана тук. Никой не му обръщаше внимание, всеки мислеше, че както е дошъл, така ще си отиде. Но постепенно той стана неделима част от самия град. По всяка вероятност тук му е харесало и е решил да остане. А може и просто да го е домързяло да се махне.
Известно време мълчахме.
— Как мислиш, защо ти се изтърси така изведнъж?
— Не знам. Ние с него винаги сме се разбирали добре. От време на време ходехме заедно за риба. Може просто да е минавал оттук, когато му е станало лошо.
— Възможно е — съгласи се докторът.
На вратата се позвъни и аз отидох да отворя на Хайъръм. Той е едър човек. Физиономията му е противна, а полицейската значка на ревера — винаги идеално излъскана.
— Къде е? — попита Хайъръм.
— В кухнята — отговорих аз. — Докторът е при него.
Личеше, че не е във възторг от перспективата да кара Пияницата в Елмор.
Той влезе в кухнята и спря да погледне увитата фигура на пода.
— Пиян ли е? — попита той.
— Не — отговори докторът. — Болен е.
— Добре — каза Хайъръм. — колата е отпред. Оставих мотора запален. Да го вземаме и да тръгваме.
Тримата вдигнахме Пияницата на ръце, занесохме го в колата и го настанихме на задната седалка.
Аз останах на пътеката и се загледах след колата, като се питах как ли ще се почувствува Пияницата, като се събуди и види, че е в болница. По всяка вероятност няма да се зарадва много.
Стана ми мъчно и за доктора. Той беше възрастен човек и сигурно цял ден е бил на крака, но въпреки това прие безропотно да замине с Пияницата и да се грижи за него по пътя. Върнах се вкъщи и отидох право в кухнята, извадих кафето, запътих се към чешмата да напълня кафеника с вода и видях на масата връзката с ключове, които бях вдигнал от пода. Взех ги и ги разгледах по-добре. Два от тях ми приличаха на ключове за катинар, третият беше от кола, четвъртият — навярно от каса, и още два съвсем обикновени, които не можах да позная от какво са. Въртях ги в ръцете си и недоумявах относно ключа от колата и другия от касата. Пияницата нямаше кола и сто на сто нямаше нищо, което да се нуждае от съхранение в каса.
Какво каза той — че наближавал моментът и че щели да пуснат бомбата? Бях споделил с доктора, че говори несвързано, но сега, като се позамислих, не бях вече толкова сигурен. Той се задушаваше и всяка дума му струваше огромни усилия, обаче изрече напълно смислени думи — думи, които искаше да каже на всяка цена. С мъка преодоляваше слабостта си и все пак онова, което успя да каже, не беше много, не му достигнаха нито сили, нито време. Навярно затова малкото, което успя да произнесе, не беше никак ясно.