Имаше едно място, от което можех да почерпя сведения, но никак не ми се ходеше там. Пияницата ми беше приятел от дълги години — още от деня, когато тръгна за риба и взе със себе си едно десетгодишно момче, после цял ден седя с него на брега на реката и му разказва чудни истории. Доколкото си спомням, ние тогава хванахме доста риба, но не това е важното. Важното е друго — че един възрастен човек се отнесе като с равен с едно десетгодишно дете. През няколкото часа на онзи следобед аз пораснах много. Докато седяхме заедно на брега, бях голям колкото него — нещо, което ми се случваше за първи път.
Да, трябва да го направя, колкото и да не ми е приятно. Всъщност едва ли Пияницата би имал нещо против. Та той самият със сетни сили се опита да ми съобщи нещо, но не успя. Сигурно ще разбере, че ако използувам ключовете и вляза в бараката му, няма да го сторя с лоши намерения или от чисто любопитство, а за да науча онова, което той не успя да ми съобщи.
Никой никога не беше влизал в неговата барака. Грант я строи бавно, година след година, на самия край на града, до блатото, което започва от ливадата на Джак Диксън. За строителен материал използува намерени дъски и сплескани консервени кутии. Отначало имаше само един навес, който го предпазваше от дъжда и вятъра. Но с всяка изминала година Грант добавяше по нещо към тази постройка със съвсем необикновена форма и вид. И все пак това бе жилище.
Най-после се реших, подхвърлих за последен път ключовете във въздуха, хванах ги и ги пъхнах в джоба си. Излязох от къщи и се качих в колата.
6.
Тънка пелена от призрачна бяла мъгла се стелеше над блатото в подножието на малкия хълм, където бе построил бараката си Пияницата. А по-навътре в блатото, над бялата пелена, се издигаше като черна сянка обрасло с дървета островче.
Спрях колата, слязох и не бях направил дори крачка, когато в носа ме удари непоносимата смрад на блатото — миришеше на старо, на мухъл, на гниещи растения и на жълточервеникава застояла вода. Миризмата не беше съвсем отвратителна, но в нея имаше нещо противно, от което ме побиха тръпки. Вероятно с течение на времето човек може да свикне с нея. Нищо чудно Пияницата, след като толкова години е живял тук, изобщо да не й обръща внимание.
Погледнах назад към града и през черните клони на мрачните, сякаш оживели от някой кошмар дървета зърнах за миг светлината на разлюляна от вятъра улична лампа. Бях сигурен, че никой не ме забеляза, като идвах насам. Преди да завия от главното шосе, загасих фаровете и продължих по криволичещия черен път бавно, почти пълзешком, на бледата светлина на луната. Като среднощен крадец. Пък и точно така си беше, само дето нямах намерение да крада.
Изкачих се по пътеката, която водеше към вратата на бараката, измайсторена от неравни дървени отпадъци и затворена с метална скоба, на която висеше тежък катинар. Опитах единия от големите ключове, той стана и катинарът се отключи. Бутнах вратата и тя се отвори със скърцане.
Извадих от джоба си фенерчето, което предвидливо бях взел от колата, и го запалих. Ветрилообразният лъч се вряза в тъмнината на стаята. Вътре имаше маса с три стола, печка до едната стена и легло до другата.
Стаята беше чиста. Дървеният под бе покрит с грижливо слепени парчета линолеум, а самият линолеум така старателно измит, че блестеше. Стените — шпакловани и грижливо облепени с парчета тапети, без да се спази и най-елементарната хармония на цветовете.
Придвижих се навътре в стаята, като бавно насочвах лъча във всички посоки. Отначало забелязах само големите предмети — печката, масата със столовете, леглото. Но сега започнах да различавам и другите неща, по-дребните.
И сред тях това, което трябваше да забележа още с влизането си, но, кой знае защо, бях пропуснал да видя: телефонът върху масата.
Насочих лъча върху него и дълго го гледах, за да се уверя в онова, в което бях сигурен от самото начало, защото от пръв поглед се виждаше, че той няма нито шайба, нито жица. Дори да имаше жица, тя би била напълно излишна — до тази барака никога не е била прекарвана телефонна линия.
Вече знаех за три телефона. Единият от моята кантора, вторият в кабинета на Джерълд Шърууд, а третият в бараката на най-големия пияница и нехранимайко в града.
Всъщност, като си помисли човек, не е чак такъв непрокопсаник, за какъвто го мисли целият град. Всички смятат, че той тук тъне в мръсотия. А ето че и подът е измит, и стените облепени с тапети, и всичко е чисто и спретнато.
Джерълд Шърууд, Пияницата и аз — какво общо може да има между нас тримата? И интересно колко още такива телефони има в Милвил и между колко още хора съществува тази неизвестна връзка?