Взех телефона под мишница и излязох. Затворих вратата след себе си, заключих катинара и отидох при колата. Отворих задната врата, сложих телефона на пода и го покрих с шлифера, който стоеше сгънат на седалката. Това бе глупаво, разбира се, но се почувствувах по-добре, като го скрих.
Седнах зад кормилото и се замислих. Няма ли да е по-умно, ако не избързвам толкова? Така и така ще се видим с Алф на другия ден и ще имаме предостатъчно време за приказки, цяла седмица. А сега по-добре да обмисля положението.
Беше вече много късно, а трябва да стегна багажа за екскурзията и да се опитам да поспя. Бъди разумен, казах си аз. Не избързвай, помисли хубаво.
Това беше добър съвет. За всеки друг, но не и за мен. Или дори за мен, но в друг момент и при други обстоятелства. И не трябва да се възползувам от него, а да отида в мотела на Джони и да почукам на вратата на Алф. Може би тогава нещата щяха да се развият иначе. Впрочем, кой знае, на този свят няма нищо сигурно.
Във всеки случай аз наистина се прибрах вкъщи, опаковах нещата, занесох ги в колата и даже поспах няколко часа — чудя се как изобщо съм могъл да заспя. Рано сутринта ме събуди будилникът и тръгнах на път.
Но преди да стигна до Алф, се блъснах в преградата.
7.
— Здрасти! — радостно ме поздрави голото плашило. То започна да си брои пръстите и да се лигави.
Грешка не може да има — това беше той. Изминалите години не го бяха променили ни най-малко. Същата доволна безизразна физиономия, същата жабешка уста и мътни очи. От десет години не бях го виждал, а и не само аз, никой на го беше виждал, но той си изглеждаше все същият. Косата му пораснала до раменете, обаче си останал кьосе. Лицето му беше покрито с мъх, ала брада и мустаци не му бяха поникнали. Беше съвършено гол, ако не се смята фантастичната му шапка. Да, това беше той, Тъпър. Същият, непроменен. Винаги бих го познал.
Тъпър престана да си брои пръстите и преглътна слюнката си. После свали шапката и ми я подаде, за да я разгледам по-добре.
— Сам си я направих! — гордо заяви той.
— Чудесна е — казах аз.
Точно сега ли намери да ми се изтърси! Откъдето и да идваше, това бе най-неподходящият момент. Милвил си имаше достатъчно неприятности, за да се занимава с разни идиоти.
— А татко ти? — попита Тъпър. — къде е татко ти, Брад? Имам да му кажа нещо.
И този глас, нима можех да го сгреша с някой друг? Как така бях забравил, че Тъпър имаше чудната дарба да подражава? Той можеше да имитира всякакви птици, кучета и котки и неведнъж децата се събираха около него и се превиваха от смях, като го гледаха как с мимика и звуци им представя бой между куче и котка или свада между съседи.
— Татко ти? — повтори Тъпър.
— Хайде да влезем вътре — казах аз. — Ще ти намеря някакви дрехи. Не бива да се разхождаш гол.
Тъпър кимна разсеяно.
— Цветята — рече той. — Много, много красиви цветя.
И разпери ръце, за да ми покаже колко са цветята.
— Много декари. Нямат край. Навсякъде, където погледнеш. И до едно лилави. Толкова красиви, така хубаво миришат и са толкова добри към мен.
От говоренето по брадата му потекоха лиги и той ги изтри с ръка. После я избърса в бедрото си.
Аз го хванах за лакътя, обърнах го кръгом и го поведох към къщи.
— Ама къде е татко ти? — възпротиви се той. — Трябва да му разкажа всичко за цветята.
— По-късно — отвърнах аз.
Накарах го да се качи на верандата, бутнах го през вратата и влязох след него. Почувствувах се по-спокойно. Тъпър не представляваше подходяща гледка за милвилските улици. А и аз вече нямах сили. Предишната вечер Пияницата припадна в кухнята ми, сега пък Тъпър ми се изтърси гол, както майка го е родила. Нямам нищо против особняците, а в малък град като Милвил особняци колкото щеш, но в края на краищата на човек му идва до гуша.
Като го държах все така за лакътя, аз го насочих към спалнята.
— Стой тук — казах.
Той застана, без да мърда, и обгърна с блуждаещия си поглед стаята.
Намерих риза и панталони. Измъкнах и едни обувки, но след като зърнах краката му, ги прибрах обратно. Щяха да му бъдат малки. Краката на Тъпър бяха широки и разплескани. Явно години наред беше ходил бос.
Подадох му панталона и ризата.
— Хайде, облечи ги. А като се облечеш, стой тук. Да не мърдаш от стаята.
Той нито ми отговори, нито взе дрехите. Отново започна да си брои пръстите.
И едва сега се запитах — къде ли е бил през всичкото това време? Как е възможно човек да изчезне безследно за цели десет години и после също така внезапно да се появи отново?
Тъпър изчезна през същата година, когато постъпих в гимназията — спомням си много добре, защото ни разпуснаха от училище цяла седмица, за да помагаме в търсенето. Претърсихме миля по миля всички ниви и гори, като се движехме бавно на една ръка разстояние един от друг, и накрая вече търсехме труп, а не човек. Щатската полиция прерови дъното на реката и на всички околни езера. Отряд доброволци под командата на шерифа старателно претърси с дълги пръти блатото до колибата на Пияницата. Откри безброй пънове, няколко стари захвърлени бойлера и в най-далечния край на блатото — трупа на отдавна умряло куче. Но Тъпър не се намери.