Тук бе старият чичо Андрюс — той куцукаше и с необичайна за него пъргавина почукваше с бастуна си по улицата, а вятърът духаше бялата му брада право в лицето. Ето я и баба Джоунс, с нахлупено на главата старомодно боне. В бързината бе забравила да го завърже и връзките му се вееха върху раменете й. Тя беше единствената жена в Милвил (а нищо чудно и в целия свят), която все още носеше такова боне с огромна периферия и ужасно се гордееше с него. След нея търчеше пасторът Сайлъс Мидълтън; физиономията му застинала в израз на високомерно отвращение, но това ни най-малко не му пречеше да подтичва. С дрънчене премина старата таратайка, зад кормилото й се беше превил одве бесният син на Джонсънови, а отзад натъпкал приятелите си — и те хулигани като него. Крещяха и мяукаха, доволни от създалата се паника и от възможността да я увеличат още повече. И много други, включително тълпа деца и кучета.
Отворих портата и излязох на улицата. Не хукнах да бягам като останалите. Знаех причината за тревогата, а освен това ме гнетяха много други неща, които още не бяха известни никому. Най-вече за Тъпър Тайлър и неговия дял в настъпилата бъркотия. Колкото и невероятно да звучи, дълбоко в себе си аз бях убеден, че Тъпър има пръст във всичко това и че по някакъв начин именно той е забъркал тази каша.
Опитах се да мисля, но събитията от последните два дни бяха прекалено големи, за да ми се поберат в главата, и просто не знаех откъде да започна. Затова и не съм забелязал кога колата се е промъкнала зад гърба ми. Усетих я едва когато се хлопна вратата. Обърнах се и видях Нанси зад кормилото.
— Сядай, Брад! — изкрещя тя, за да я чуя през воя на сирената.
С един скок се намерих вътре, затворих вратата и колата се понесе по улицата. Беше голяма и мощна. Покривът й бе свален и отначало ми беше странно, че се возя в кола без покрив.
Сирената млъкна. Току-що светът бе изпълнен до пръсване с адския й рев, а в следващия миг воят престана, чу се само последно слабо изскимтяване. После дойде тишината, но под огромната й пгежест в съзнанието ми все още се спотайваше виенето на сирената, сякаш не беше спряла, а само се бе отдалечила.
В настъпилата ледена тишина се почувствувах уязвим и безпомощен и ми мина абсурдната мисъл, че във воя на сирената имаше цел и стремеж към нещо. А сега, със спирането му, всичко изведнъж изгуби смисъл.
— Много ти е хубава колата — казах аз първото, което ми дойде наум. За нищо друго не се сетих, а нали все трябваше да кажа нещо.
— Татко ми я подари за рождения ден.
Колата се движеше безшумно. Долавяше се само лекото триене на гумите по асфалта.
— Брад — попита Нанси, — какво става? Говорят, че колата ти стои смачкана насред пътя, а от теб нямало и следа. Какво общо може да има твоята кола със сирената? Освен това на шосето имало и много други коли…
— Някой е издигнал ограда около Милвил — казах аз.
— Че кой пък ще строи ограда?
— Тя не е обикновена, а невидима.
Наближихме главната улица. Тълпата бе значително нараснала. Хората вървяха по тротоарите, по платното на улицата и даже през тревните площи. Нанси съвсем малко намали скоростта и сега колата едва пълзеше.
— Значи ограда, казваш?
— Да. Кола без шофьор може да мине през нея, но човек не може. Подозирам, че не пропуска нищо живо. Омагьосана стена като в приказките.
— Само това остава — да започнеш да вярваш в чудеса.
— Допреди един час не вярвах, но сега…
Излязохме на главната улица. Пред общината се бе насъбрала огромна тълпа и народът продължаваше да приижда. По улицата тичаше Джордж Уокър, месарят от „Червеният бухал“, със затъкната в колана престилка и кривната на едно ухо бяла шапка. Секретарката на доктор Фейбиън, Норма Шепърд, се бе качила върху един сандък на тротоара, за да вижда по-добре, а Буч Ормзби, собственикът на бензиностанцията, която е точно срещу общината, беше застанал на бордюра и непрекъснато триеше с парцал изцапаните си ръце.
Нанси спря пред бензиностанцията и угаси мотора.
Някакъв човек пресече бетонната площадка и дойде при нас. Наведе се и се подпря на вратата.
— Как вървят работите, приятелю? — попита ме той. Аз го погледнах и отначало не го познах, но после изведнъж си спомних. Той разбра, че се сетих, и ми се усмихна.
— Да, същият, който ти смачка колата. — После се изправи и ми подаде ръка. — казвам се Гейбриъл Томъс. Викат ми просто Гейб. Там на пътя не успяхме да си научим имената.
Стиснах му ръката и си казах името, после му представих Нанси.