— Господин Томъс — каза Нанси — чух, че на шосето е станало нещо, но Брад не иска да разправи какво точно.
— Как да ви кажа, госпожице… Много странна история. Уж няма нищо на пътя, пък като се блъснеш в него, то те спира, сякаш е каменна стена. И дори след като те спре, пак виждаш през него, като през въздух.
— Обадихте ли се във фирмата? — попитах го аз.
— Да, разбира се, веднага им се обадих. Обаче никой не ми повярва. Взеха ме за пиян. Толкова пиян, че ме е страх да шофирам, чакам тук да изтрезнея и скалъпвам цялата тази история за оправдание.
— Така ли ви казаха?
— Не, госпожице, но аз много добре знам какво си мислят. И най ми е мъчно, че изобщо са могли да си помислят такова нещо за мен. Та аз изобщо не пия. И досието ми е безупречно. Три години вече подред печеля шофьорските премии. — Той се обърна към мен: — Просто не знам какво да правя. Оттук не мога да изляза. Няма никакъв начин — стената е опасала целия град. А аз живея на петстотин мили и жена ми е сам-самичка с шест деца, най-малкото е още бебе. Как ще се справи, не знам. Тя разбира се, е свикнала с моите постоянни пътувания, но знае, че не се задържам повече от три-четири дни. Толкова трае един курс. Ами ако не успея да се измъкна оттук цели две-три седмици, а може и месеци? Тогава какво ще прави тя? Пари отникъде, върви, че плащай вноската за къщата и храни шест деца.
— Може да не е за дълго — казах аз, като се опитах да го поободря. — Може някой да открие каква е тази работа и да се справи с преградата. Може би и от само себе си да изчезне. А дори да не изчезне, фирмата нали ще изплаща заплатата на жена ви? В края на краищата вие не сте виновен…
Той изсумтя презрително.
— Всеки друг, но не и те. До един са мошеници.
— Още е рано да се тревожите — казах аз. — Все още не знаем каква е работата и дотогава…
— Прав сте — съгласи се той. — Пък и не съм аз единственият. Видях вече доста хора, които са на същия хал. Току-що разговарях пред бръснарницата с едного, жена му била в… Как се казваше?
— Елмор — подсказа Нанси.
— Да, в болницата в Елмор и той сега се е побъркал от страх, че няма да отиде на свиждане. Все повтаряше, че работите може всеки момент да се оправят и да излезе от града. Била много зле и всеки ден ходел при нея. Щяла да го чака както винаги и нямало да разбере защо не е отишъл. Доколкото ми стана ясно, не била съвсем с всичкия си. Имаше и един друг — на него пък близките му заминали на почивка в Йелоустоун и днес ги чакал да се върнат. Щели да бъдат много изморени от пътуването, а няма да могат да се приберат вкъщи. Очаква да си дойдат някъде рано следобед и мисли да излезе на шосето до преградата. Не че може да помогне с нещо, ама какво друго да прави? И колко още хора, които работят извън град, а сега не могат да се явят на работа… Някой пък ми разправи за едно тукашно момиче, което щяло да се жени утре за момче от Куун Вали, но сега, разбира се, работата няма да стане.
— Изглежда, че с доста хора сте говорили — казах аз.
— Шшт! — изшътка Нанси.
На площадката на стълбите пред общината се изправи кметът Хиги Морис и замаха с ръце към тълпата да млъкне.
— Скъпи съграждани! — извика Хиги с фалшивия си глас, сякаш говореше на предизборно събрание. От този глас на човек му се повръща. — Скъпи съграждани, моля за тишина!
— Давай, Хиги! — извика някой.
През тълпата премина смях, но това бе нервен смях.
— Приятели мои — продължи Хиги. — Изглежда, че изпаднахме в голяма беда. Вие сигурно сте чули вече какво се случи. Не знам какво сте чули, защото се носят най-различни слухове. Аз самият не знам точно какво става. Извинявайте, че използувах сирената, за да ви свикам, но това ми се видя най-бързият начин.
— Хайде, стига си го усуквал! — извика някой. — Говори по същество!
Този път никой не се засмя.
— Е, добре — каза Хиги, — ще пристъпя направо към въпроса. Не знам как по-точно да се изразя, но работата е там, че ние сме отрязани от останалия свят. Около нашия град се появи някаква стена, която нито пуска някого да влезе, нито да излезе оттук. Не ме питайте що за стена е това, нито пък как се е появила. Нямам представа. А и не мисля, че някой знае. Може би в това няма нищо страшно и няма защо да се безпокоим. Може да е за късо време и да изчезне, както се е появила. Това, което всъщност искам да ви кажа, е, че трябва да запазим спокойствие. Всички сме засегнати по един или друг начин и трябва всички заедно да търсим изход. Засега няма от какво да се страхуваме. Ние сме отрязани само в този смисъл, че не можем да излезем от града, но имаме връзка с външния свят. Телефонната линия е в изправност, както и електричеството и газта. Имаме достатъчно храна за десет дни, може би и за повече. А дори и да привърши храната, можем лесно да си набавим. Камиони, натоварени с припаси или други неща, от които имаме нужда, могат да бъдат докарани до преградата и след като шофьорът слезе, да ги издърпаме, защото преградата не спира неодушевени предмети.