През цялото време, докато радиото говореше, колата бавно се движеше и сега бяхме на не повече от сто крачки от преградата. Пред нас, от двете страни на пътя, сантиметър по сантиметър се търкаляше огромно кълбо растителност, а по-нагоре хората все така се оттегляха.
Обърнах се и погледнах през задното стъкло към задръстеното шосе. Между колите и около тях се беше насъбрал народ. Най-после жителите на Милвил бяха дошли да погледат как преградата се движи.
— …помита всичко по пътя си — крещеше радиото.
Огледах се и видях, че бяхме стигнали почти до самата преграда.
— Внимавай — предупредих аз Нанси — да не се блъснем в нея.
— Ще внимавам — каза тя някак прекалено хрисимо.
— …Като вятър — говореше спикерът, — който гони пред себе си дълга редица изкоренени растения, храсти и дървета. Като вятър…
И в този момент действително задух вятър — отначало само полъха и вдигна облаци прах над оголената земя, а после връхлетя истински ураган. Завъртя колата и безмилостно заудря по ламарината.
Ето я бурята, която от сутринта заплашваше да се разрази. Нямаше нито светкавици, нито гръмотевици и когато протегнах врат да видя небето през предното стъкло, зърнах същите разпокъсани облаци, които приличаха повече на останки от отминала буря.
Вятърът завъртя колата на сто и осемдесет градуса и сега я занасяше на една страна по шосето и заплашваше всеки момент да я преобърне. Нанси се бореше с кормилото и правеше отчаяни опити да насочи колата по посока на вятъра.
— Брад! — изкрещя тя.
И в този момент по колата заудряха тежки капки дъжд. Тя започна да се накланя и разбрах, че този път спасение няма — нищо не може да предотврати обръщането. Но внезапно колата се блъсна в нещо, изправи се от удара и с някаква частица от съзнанието си разбрах, че вятърът ни е притиснал плътно до преградата.
Казвам „частица от съзнанието ми“, защото почти изцяло бях погълнат от гледката на най-странните дъждовни капки, които някога съм виждал.
Това не бяха дъждовни капки, макар че падаха като проливен дъжд, барабаняха по колата и я изпълваха с оглушителен шум.
— Град! — извика Нанси. Но не беше и град.
По капака на колата и по асфалта чукаха, подскачаха и танцуваха като полудели малки кафяви топчета.
— Семена! — извиках аз в отговор. — Това са семена!
Не беше обикновена буря, защото тази, която очаквахме от сутринта, беше изгубила силата си още преди да стигне до Милвил. Това бе дъжд от семена, докаран от мощен вятър, който нямаше нищо общо с нашите земни атмосферни условия.
Като мълния през ума ми премина на пръв поглед нелогичната мисъл, че вече няма нужда преградата да се движи. Тя изора и бранува земята, подготви я за сеитба, след това дойде засяването и сега всичко бе приключило.
Вятърът стихна, последното семе падна, шумът и яростното свирене отминаха и ние стояхме зашеметени от безмълвната тишина. Обзе ни вледеняващо душата чувство, че някаква чужда сила е променила всички природни закони, така че вместо дъжд от небето се сипеха семена, а вятърът духаше отникъде.
— Брад — каза Нанси, — започвам да се страхувам. Никога през живота си не съм се страхувала, а сега съм така изплашена!
— Вече свърши — започнах да я успокоявам аз. — Бурята премина и преградата спря да се движи. Сега всичко е наред.
— Нищо подобно — възрази тя, — то едва сега започва.
Към нас тичаше някакъв човек. Освен него на пътя нямаше жива душа. Всички, които се бяха струпали около спрените коли, бяха изчезнали. Навярно са побягнали назад към града, когато задуха вятърът и заваляха семената.
Сега видях, че беше Ед Адлър. Той викаше нещо, но не се чуваше. Ние с Нанси слязохме от колата и зачакахме. Той дойде, запъхтян от тичането.
— Брад, ти сигурно не знаеш — Хайъръм и Том Престън настройват хората срещу теб. Разправят, че си забъркан във всичко това, и за някакви телефони говорят…
— Що за глупости! — извика Нанси.
— То се знае, че са глупости, но хората са се наострили. Сега малко им трябва, за да повярват в какво ли не. Готови са всичко да приемат за чиста монета. На тях им трябва някакво обяснение и могат да се хванат и за най-малкото. Никак няма да се замислят вярно ли е, или не.
— Какво да правя? — попитах го аз.