— Според мен най-добре е да се скриеш някъде, Брад, докато се поуталожат духовете. След ден-два…
Поклатих глава.
— Много съм зает, чака ме работа.
— Но, Брад…
— Аз нямам вина, Ед. Не зная какво е това, но едно нещо зная със сигурност: нямам пръст в тази работа.
— Това е без значение, те няма да те питат.
— Има значение — възразих аз.
— Хайъръм и Том твърдят, че са намерили онези странни телефони…
Нанси отбори уста да рече нещо, но аз я изпреварих и не й дадох възможност да се обади.
— Зная за телефоните. Хайъръм ми каза всичко. Ед, повярвай, телефоните нямат нищо общо с това. Те са съвсем друга история.
С крайчеца на окото видях, че Нанси ме гледа учудено.
— Забрави за телефоните.
Надявах се, че тя ща разбере какво искам да кажа, и, изглежда, така и стана, защото си премълча. Всъщност не бях сигурен, че е имала намерение да говори за това, нямах представа дали Нанси знае за телефона в кабинета на баща си, но не можех да рискувам.
— Брад — каза Ед предупредително, — ще пострадаш.
— Невъзможно е да избягам — обърнах се аз към него. — Човек не може да избяга и да се скрие. Особено от такива като Хайъръм и Том.
Той ме изгледа отгоре додолу.
— Така е. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Можеш. Изпрати Нанси. Аз имам малко работа.
Погледнах към Нанси. Тя ми кимна.
— Добре, Брад, но нали колата е тук на пътя? Мога да те закарам до вас.
— По-добре да мина напряко. Ако Ед е прав, така шансът да ме забележи някой е по-малък.
— Ще я изпратя до вратата — обеща Ед.
„Докъде стигнахме за някакви два часа, помислих си аз, да не смее човек да остави момиче само на улицата!“
10.
Сега най-после реших да свърша онова, за което отдавна се канех и което може би трябваше да направя още снощи — да се свържа с Алф. На всяка цена трябваше да го намеря и да вляза в контакт с него, защото някъде в дъното на съзнанието ми растеше убеждението, че между всичко станало тук и странната научноизследователска работа, извършвана в щата Мисисипи, съществува някаква връзка.
Стигнах до една задънена улица и тръгнах по нея. Наоколо нямаше жива душа. Всеки, който можеше да върви или да кара кола, беше отишъл в търговската част на града.
Започнах да се безпокоя, че няма да мога да открия Алф, че или е напуснал мотела, след като не минах да го взема, или е отишъл да зяпа преградата като всички други.
Но тревогите ми са били напразни, защото, щом влязох вкъщи, телефонът започна да звъни — беше Алф.
— От цял час се опитвам да се свържа с теб — каза той. — Започнах вече да се тревожа.
— Знаеш ли какво стана, Алф?
— Горе-долу.
— Само една-две минути да бях избързал, и щях да съм с теб, а не да бездействувам тук. Трябва да съм се натъкнал на преградата веднага щом се е появила.
Разказах му всичко, което се случи, след като се блъснах в преградата. Споменах и за телефоните.
— Казаха, че имали много четци. Хора, които им четат…
— Начин за събиране на информация.
— Изглежда, че е нещо такова.
— Брад — рече той, — имам ужасно предчувствие.
— Аз също.
— Мислиш ли, че тези проучвания в Грийнбрайър…
— И аз тъкмо това си мислех.
Чу се как си пое дълбоко дъх и въздухът изсвири в устата му.
— Значи не е само Милвил.
— Изглежда, че има колкото щеш места като нашия Милвил.
— Какво смяташ да правиш сега, Брад?
— Ще отида в градината и ще огледам едни цветя.
— Цветя?
— Алф — казах аз, — това е много дълга история. Друг път ще ти я разкажа. Нали оставаш?
— Естествено. Най-голямото зрелище в света — и аз да си отида, когато имам място на първия ред!
— Ще ти се обадя след час-два.
— Ще стоя до телефона и ще чакам — обеща той.
Поставих слушалката върху вилката и се опитах да сложа в ред мислите си. Цветята, както и Тъпър Тайлър, бяха по някакъв начин замесени в тази история, но всичко беше прекалено объркано и не знаех откъде да започна.
Излязох навън и тръгнах към парника. Следите, оставени от Тъпър, все още личаха ясно и аз изпитах голямо облекчение, защото се страхувах, че вятърът, който донесе семената, може да ги е издухал или пък така да е изпомачкал цветята, щото следите напълно да са се заличили.
Застанах на края на градината и се огледах наоколо, като че ли за пръв път виждах това място. Това всъщност не беше градина. Първоначално тук отглеждахме зеленчуци за продан, но след като се отказах от поддържането на парника, просто предоставих тази площ на природата и цветята я бяха завзели. От едната ми страна се намираше парникът; вратата му висеше на счупените панти и повечето рамки зееха без стъкла. В единия ъгъл се извисяваше брястът, който израсна от семе — същото дърво, което щях да изтръгна, ако не ме беше спрял баща ми.