Жената отново изпищя, но този път писъкът й беше приглушен, като че ли затискаха устата й с възглавница.
Преминах слепешката от кухнята в трапезарията, препънах се в нещо — играчка или столче, не знам — и политнах чак до средата на стаята в стремежа си да запазя равновесие; страхувах се да не падна и да си ударя главата в някой стол или маса.
И тук отново се блъснах — същата съпротивяваща се стена, на която бях попаднал долу на пътя. Успях да се изправя на крака и се отдръпнах, почувствувал в полутъмната трапезария как ужасът от тази стена смразява кръвта ми.
Знаех, че тя е пред мен, макар че се бях отдръпнал вече от нея. И докато там долу на пътя, на открито, това бе само едно необяснимо явление, тук под покрива на тази къща то се превръщаше в чудовищен кошмар, от който настръхваха косите.
— Дечицата ми! — пищеше жената — Не мога да отида при дечицата!
Започнах вече да се ориентирам в тъмната стая. Различих масата, бюфета и вратата към коридора за спалнята.
На прага се появи Донъвън. Той водеше или по-скоро носеше жена си.
— Исках да отида при тях — плачеше тя, — но там има нещо… Нещо ме спря. Не мога да отида при дечицата си!
Донъвън я положи на пода, облегна я на стената и внимателно коленичи до нея. Вдигна поглед към мен и в очите му видях смущение, гняв и ужас.
— Това е преградата — казах му аз. — Онази долу на пътя. Минава и през твоята къща.
— Не виждам никаква преграда.
— По дяволите, човече, казах ти, че не се вижда. Просто я има, и туйто.
— Ами сега какво ще правим? — попита той.
— На децата им няма нищо — уверих го аз, като се надявах, че съм прав. — Те са само от другата страна на преградата. Ние не можем да отидем при тях и те не могат да дойдат при нас, но иначе всичко е наред.
— Тъкмо отивах да ги видя — изхлипа жената. — Тъкмо бях станала и отивах да ги видя и в коридора нещо ме спря…
— Колко са? — попитах аз.
— Две — отговори Донъвън, — едното на шест, другото на осем.
— Имате ли на кого да се обадите по телефона? Някой извън града. Да ги прибере и да се грижи за тях, докато разберем каква е тази работа. Все някъде трябва да има край тая стена. Бях тръгнал да го търся.
— Жената има сестра — каза Донъвън. — Малко по-нагоре по пътя. На четири-пет мили оттук.
— Я й се обади.
И още докато го казвах, ужасна мисъл ми мина през ума. Ами ако телефонът не работи? Ако преградата е прекъснала линията?
— Добре ли си, Лиз?
Тя кимна мълчаливо и остана да седи на пода, без да се опита да стане.
— Отивам да се обадя на Мърт — каза той.
Последвах го в кухнята и когато посегна към слушалката, пожелах горещо телефонът, окачен на стената, да работи. Този път желанието ми се сбъдна, защото още с вдигането на слушалката се чу познатият тих сигнал.
Оттатък в трапезарията жената на Донъвън тихо хълцаше.
Донъвън набираше номера с големите си непохватни пръсти с черни нокти, които явно не бяха свикнали на такава работа. Най-после се справи.
Почака на слушалката. В тишината на кухнята ясно се чуваше сигналът.
— Ти ли си, Мърт? — каза Донъвън. — Да, Бил е на телефона. Случи се една малка неприятност. Ще можете ли ти и Джейк да дойдете? Не, Мърт, само малка неприятност. Не мога точно да ти обясня. Можете ли да дойдете и да вземете децата? Минете през главния вход, отзад няма да можете… Да, Мърт, знам, че звучи глупаво. Тук има някаква стена. Лиз и аз сме в задната част на къщата и не можем да се доберем до предната. Там са децата… Не, Мърт, нямам представа какво е. Само направи каквото ти казвам. Децата са събсем сами там, а ние не можем да отидем при тях… Да, Мърт, през средата на къщата. Кажи на Джейк да вземе една брадба. Това чудо минава точно през средата на къщата. Предната врата е заключена и Джейк ще трябва да я разбие. Или пък, ако му е по-лесно, нека счупи някой прозорец… Да, да, знам какво говоря. Хайде, не се бавете. Правете каквото щете, само да избавим децата. Не съм полудял. Казвам ти, нещо става. Нещо не е наред. Прави каквото ти казвам, Мърт… По дяволите вратата. Ако трябва, насечете я, само измъкнете малките и се погрижете за тях.
Той окачи слушалката и се обърна. Избърса с ръка потта от челото си.
— Ей, че проклета жена! Седи там и спори. Дай й само да меле… А сега какво ще правим? — погледна ме той.
— Ще тръгнем покрай преградата — отговорих аз, — да видим къде отива. Ще се опитаме да я заобиколим. Ако успеем, ще можем да приберем и децата.
— Добре, идвам.
Аз кимнах към трапезарията:
— И ще оставиш жена си тук сама?
— Вярно — каза той, — не мога да я оставя. Ти върви. Мърт и Джейк ще дойдат и ще вземат децата. Нйкой от съседите ще прибере Лиз. Ще гледам да те настигна. Де да знаеш, може да ти потрябва помощ.