Не ми стана много ясно какво общо имат плодовете с проблема за Тъпъровата прехрана, след като Цветята са толкова всемогъщи, колкото той ми ги описа, но от мен да мине. Да караш Тъпър да ти разясни нещо, е празно губене на време. А опиташ ли се ти да му обясниш, става още по-лошо.
— Хайде да ядем — предложи Тъпър.
Седнах на земята и той ми подаде паницата, после седна срещу мен и взе другата.
Здравата бях огладнял и може би затова безсолната чорба не ми се видя много лоша. Малко беше блудкава, разбира се, и имаше някакъв странен вкус, но, общо взето, можеше да се яде. Поне засищаше.
— Харесва ли ти тук? — попитах го аз.
— Това е моят дом — заяви тържествено Тъпър. — Тук имам приятели.
— Но ти нямаш нищо — казах аз. — Нито брадва, нито нож, нито пък тенджера или тиган. Няма към кого да се обърнеш, ако ти потрябва помощ. Ами ако се разболееш?
Тъпър спря да нагъва супата и ме зяпна, като че ли от нас двамата аз бях малоумният.
— А за какво ми е всичко това? — каза той учудено. — Сам си правя паници от глина. Клоните мога да чупя с ръце и никаква брадва не ми трябва. Мотика също не ми трябва за градината, защото няма бурени. Даже не ми трябва да садя — всичко си расте само. Докато бера от единия ред, на другия вече расте. А ако се разболея, Цветята ще се погрижат за мен. Те така ми казаха.
— Добре, добре — съгласих се аз.
Той продължи да се храни. Гледката не беше особено приятна.
Но що се отнася до градината, той беше прав. Сега, когато ми обърна внимание върху нея, аз и сам видях, че земята не е обработвана. Зеленчуците растяха на редове — дълги правилни редове, без следа от обработка с мотика и без един плевел. И това, разбира се, беше напълно естествено, защото нито един плевел не би посмял да поникне тук. Тук можеха да растат само Цветята или това, в което те пожелаеха да се превърнат, например в зеленчуци или дървета.
Градината беше в идеално състояние. Нито едно хилаво или болно растение. Доматите, яркочервени, с безупречно овална форма, царевиците — високо избуяли и прави като свещи.
— Ти си сготвил за двама души — казах аз. — Знаеше ли, че ще дойда?
Бях стигнал дотам, че можех да повярвам в какво ли не. Нищо чудно, казах си аз, ако Тъпър (или Цветята) са знаели, че ще дойда.
— Винаги готвя за двама — отвърна Тъпър. — Никога не знаеш кога ще ти дойде някой на гости.
— Някой идвал ли е?
— Ти си първият. Много се радвам, че дойде.
Интересно дали времето значи нещо за него. Понякога ми се струваше, че той просто не го забелязва. И все пак се разплака при мисълта, че отдавна никой не му е правил компания на обяд. Известно време ядохме мълчаливо, после реших да си опитам късмета. Достатъчно му се бях подмазвал, време беше да му задам един-два въпроса.
— Къде се намира това място? — попитах аз. — И що за място е то? Ако решиш да се махнеш оттук, да се върнеш вкъщи, какво ще направиш?
Не споменах, че той вече беше излизал оттук и се беше връщал в Милвил. Реших, че може да не му хареса, ако отворя въпрос за това, защото така бързаше да се върне тук, като че ли беше нарушил някакви правила или заповеди, и гледаше да се прибере, без да го усетят.
Преди да ми отговори, Тъпър внимателно постави паницата си на земята и сложи върху нея лъжицата. Но ми отговори не със собствения си глас, а с равния, делови глас, който вече бях чувал по телефона.
— С вас в момента не говори Тъпър Тайлър. Тъпър говори вместо Цветята. За какво ще си приказваме?
— Стига си се занасял — казах аз, макар че сам не вярвах в това, което казвах. Изрекох го почти инстинктивно, колкото да спечеля време.
— Уверяваме ви, че сме напълно сериозни. Ние сме Цветята, вие искате да говорите със нас и ние искаме да говорим с вас. А това е единственият начин.
Тъпър не гледаше в мене и изобщо като че ли никъде не гледаше. Очите му бяха станали безцветни и безизразни и той сякаш се затвори в себе си. Седеше скован и изправен, с ръце, отпуснати на скута. Изведнъж заприлича на телефон.
— Аз вече говорих с вас — казах.
— Е, да — отвърнаха Цветята, — но много накратко. Вие не повярвахте в нас.
— Искам да ви задам няколко въпроса.
— Ще се постараем да ви отговорим колкото може по-добре.
— Що за място е това?
— Съседна Земя — отговориха Цветята. — От вашата я дели само част от секундата.