— И все пак вие използувахте техните умове.
— Да, разбира се, но трябваше да се задоволяваме само с това, което мислеха. Изобщо не успяхме да насочим мисълта им към определени области на знанието.
— Сигурно сте се опитвали да ги подтикнете към онова, което ви интересува.
— Да, и в някои случаи постигнахме добри резултати. Но някои се насочваха в съвсем нежелана за нас насока. А много, дори бихме казали болшинството, въпреки всичките ни усилия оставаха глухи. Това беше много обезсърчително.
— Предполагам, че сте влизали във връзка с тези хора през същите места, където границата на времето е по-тънка. През нормалните граници едва ли бихте успели.
— Така е, трябваше да извлечем максимална полза от откритите тънки места.
— Все пак изглежда, че не е било достатъчно.
— Много сте схватлив, господине. Резултатите бяха крайно незадоволителни.
— И тогава решихте да направите пробив.
— Не ви разбираме.
— Променили сте подхода си. Поставили сте си за цел да препратите през границата някакъв материален предмет, например шепа семена.
— Прав сте. Следите точно мисълта ни и добре ни разбирате. Но дори това наше начинание нямаше да се увенчае с успех, ако не беше вашият баща. Само няколко от семената поникнаха, обаче и те по всяка вероятност щяха да умрат, ако той не ги беше открил и не се беше погрижил за тях. Именно затова избрахме вас за наш представител…
— Момент, преди да стигнем до това, искам да разбера още някои неща. Например преградата, с която опасахте Милвил.
— Преградата — отговориха Цветята — е много прост нещо. Това е мехурче от времето, което успяхме да прехвърлим през едно тънко място в градината, която дели нашите светове. Тънкият слой на самата преграда се намира в друго време от това, в което живеят Милвил и останалият свят. Времето на това мехурче изостава от времето на Земята с най-малката част от секундата, която можете да си представите. Тази част от секундата е до такава степен минимална, че и най-съвършените ви уреди не биха могли да я измерят. Такова малко нещо, и то все пак, вярваме, ще се съгласите с нас, великолепно действува.
— Да, действува.
Как няма да действува, когато поради самото естество на преградата нищо по-силно от нея не би могло да съществува. Защото тя е миналото — Милвил е обвит в тънък като сапун мехур, слой минало, толкова тънък, че през него може да се чува и вижда, но никое човешко същество не е в състояние да премине.
— Но камъни, пръчки, дъждовни капки…
— Само живи същества не могат да проникнат през нея — казаха те, — и то на определена степен на развитие на съзнанието, на осъзнаване на заобикалящата действителност, на усещане… Не знаем как по-добре да го кажем…
— Вие достатъчно добре го казахте. Значи за неодушевените не е пречка.
— Времето, това природно явление, което вие наричате време, си има свои закони. То обхваща само една малка част от знанията ни, които бихме могли да споделим с вас.
— Всичко, което се отнася до времето, ще бъде ново и неизвестно за нас — казах. — Ние нищо не знаем за него. Не сме предполагали, че то е сила, която може да се изучава. Не сме и започвали дори. Разни метафизични брътвежи, разбира се, колкото си щете, но нищо съществено. Досега не сме открили изходния пункт, от който да започнем да го изучаваме.
— Да, всичко това ни е известно — казаха Цветята. Дали само ми се стори, че чух тържествуващи нотки в последните им думи? Не бях напълно сигурен.
Ново оръжие, мислех си аз, адско оръжие. Нито убива, нито дори ранява. Само ще тласка хората, ще ги бута накъдето си иска, ще ги блъска един върху друг, а те ще са напълно безпомощни.
Нанси ме беше попитала какво ще стане, ако преградата помете хората от лицето на Земята и остави само Милвил. В това нямаше нищо невъзможно, макар че едва ли щеше да се стигне дотам. Ако на Цветята им трябваше само жизнено пространство, те вече бяха открили начина, по който да се сдобият с него. Можеха да движат преградата докъдето си поискат, да си разчистят по този начин пространство и да държат човечеството на разстояние, докато те се заселват там. Това оръжие можеше да се използува едновременно и срещу населението на Земята, и за защита на Цветята от мерките, които хората биха могли да предприемат срещу тях.
Ако им трябваше самата Земя, то пътят към нея им беше открит. По този път мина Тъпър, а сега и аз и стига да искаха, нищо не можеше да ги спре. Можеха чисто и просто да завладеят Замята, като за щит ще им послужи преградата на времето.