— Няма нищо общо с река — казаха Цветята. — Не тече и много неща могат да се правят с него. Освен това ние не се засягаме от обидите, които ни нанасяте.
— Обиди?
— Твърдението ви, че за едно растение ще бъде много трудно да стане разумно.
— Не съм искал да би оскърбя. Просто ви сравнявам с нашите земни растения. Не мога да си представя едно глухарче…
— Глухарче ли?
— Едно много често срещано растение.
— Може би сте прав. Не е изключено да се различаваме съществено от земните растения.
— Вие, разбира се, не си спомняте нищо.
— Родовата памет ли имате предвид?
— Изглежда, да.
— Това е било много отдавна. Но ние пазим сведенията. Не мита или легендата, а точните сведения за това как сме станали разумни.
— Което е много повече от онова, което човечеството е запазило за себе си.
— А сега — казаха Цветята — ще ви кажем довиждане. Нашият посредник се измори и не бива да злоупотребяваме с неговите сили. Той ни служи от дълго време вярно и предано и ние го обичаме. Друг път пак ще си поговорим.
— Уф! — каза Тъпър. Той си избърса брадата. — Така дълго не бях говорил вместо тях. За какво толкова приказвахте?
— Да не искаш да кажеш, че не знаеш за какво сме говорили?
— Разбира се, че не знам! — рязко каза Тъпър. — Аз никога не подслушвам.
Той пак заприлича на човек. Очите му станаха отново каквито си бяха и лицето му загуби замръзналия израз на каменен идол.
— Ами четците? Те сигурно четат по-дълго, отколкото ние говорихме.
— Аз нямам вземане-даване с тях — рече Тъпър. — С тях те не разговарят, а само им четат мислите.
— Ами телефоните?
— Телефоните служат само за да им предадат какво именно да четат.
— Нима четенето не става по телефоните?
— Ами по телефоните става. За да четат на глас. Цветята разбират по-лесно, когато им се чете на глас. Казват, че тогава мислите на четците били по-ясни.
Тъпър бавно се надигна.
— Ще отида да подремна. — И се запъти към колибата. Но на средата на пътя се спря и се обърна към мен. — Щях да забравя — каза той. — Благодаря ти за панталона и ризата.
12.
Предчувствието не беше ме излъгало. Тъпър наистина беше ключът или поне един от ключовете към това, което ставаше наоколо. А мястото, където трябваше да търся всички ключове, колкото и странно да звучи, беше малката градинка до парника.
Защото тази градинка ме отведе не само при Тъпър, но и при всичко останало: при второто „аз“, което така помогна на Джерълд Шърууд, при необикновените телефони и службата четци, при онези, които бяха наели Пияницата, и по всяка вероятност при организаторите на тайнствената лаборатория в щата Мисисипи. А при колко още обикновени случки и събития можеше тя да ме отведе, не смеех дори да мисля.
Вече знаех, че всичко това е започнало преди много години, а не сега. Точно така ми казаха Цветята — че от дълги години умовете на много хора са били отворена книга за тях. Те са крадели идеите, мислите и знанията на тези умове и дори когато хората са се усещали, че ги ограбват, Цветята упорито са направлявали техните мисли, какъвто е случаят с Шърууд.
От дълго години, а аз даже не се сетих да попитам откога по-точно. Нищо чудно то да продължава вече векове наред — нали казаха, че от милиарди години имали разум.
Ако приемем това за вярно, дали тогава тази история не води началото си някъде от Възраждането? Възможно ли е, питах се аз, заслугата за процъфтяването на човешката култура да се дължи поне отчасти на тласък, даден от Цветята? Не че са се намесвали пряко в хорските дела, но нищо чудно човек да дължи на тях онзи стремеж към неизвестното, който води към постижения.
В случая с Джерълд Шърууд тези насърчаващи мисълта сили бяха събудили в него изобретателски и конструкторски способности. Дали и в други случаи не е имало подобен резултат, макар не така ярко изявен, както при Шърууд? Защото Шърууд беше разпознал чуждото вмешателство и му беше станало ясно, че има сметка да сътрудничи. Но дори в случаите, когато хората не са разбирали, че е налице чужда намеса, стремежът към неоткритото е бил вътре в тях и неминуемо е водел до резултати.
За тези стотици години Цветята трябва да са научили много от човечеството и сигурно са попълнили своите запаси с доста знания. Нали това било тяхното предназначение — да бъдат хранилище на знания. През последните няколко години човешките знания са текли към тях като непрекъснат поток, десетки, ако не и стотици четци усърдно са пълнели ненаситното гърло на техния разум с всичко, което човечеството с труд и усилия е събрало в книгите си.