Разбира се, ние винаги сме смятали, че този друг разум или ще дойде при нас от космоса, или ще се срещнем с него на някоя чужда планета. А ето че ти дойде при нас не от космоса, а от времето, или по-точно премина през някаква граница във времето.
Впрочем това не е съществено. Дали от космическото пространство или от времето, усложнения винаги щеше да има. В този момент човекът най-после се явяваше на най-големия си изпит — изпит, на който в никакъв случай не биваше да го с късат.
Вдигнах съдовете и тръгнах обратно по пътечката. Тъпър още спеше, но вече не хъркаше. Не беше сменил позата си и пръстите на краката му все така стърчаха нагоре. Слънцето се беше наклонило на запад, ала жегата още не спадаше и нямаше помен от вятър. По склоновете на хълмовете се стелеше неподвижната лила на цветята.
Спрях се и се загледаха в тях — те изглеждаха толкова красиви и невинни, нито обещаваха, нито заплашваха. Просто една поляна с цветя, както толкова поляни с маргаритки или нарциси. Откакто съществуват, хората са свикнали с цветята. За нас те са лишени от индивидуалност и не значат повече от красиви багри, които радват окото.
Ето кое е най-трудното — да се мисли за Цветята по друг начин освен като за цветя. Не можех да мисля за тях като за живи същества, като за нещо важно и значително. Не можех да ги приема сериозно, а трябваше, защото те бяха разумни като хората, ако не и повече.
Оставих паницата до огъня и бавно заизкачвах хълма. С краката си газех цветята, но нямаше как да вървя, без да смачкам нито едно от тях.
„Ще трябва да поговоря още веднъж с тях — помислих си аз. — Щом Тьпър си почине, пак ще поискам да си поприказваме. Имаше толкова много неща, които трябваше да се уточнят и изяснят. Ако цветята и хората ще живеят заедно, между тях трябва да има разбирателство.“ Припомних си разговора с тях и се опитах да потърся в него скритата заплаха, която знаех, че съществува. Но не можах да открия никаква заплаха.
Стигнах билото на хълма и пред погледа ми се ширна вълнистата лилава долина. Долу в подножието минаваше поточе, избиваше между хълмовете и се вливаше в реката. До мене долиташе сребристият ромон на подскачащата по камъните вода.
Бавно се спуснах към него и чак сега забелязах малката могила зад потока, в подножието на отсрещния хълм. Предполагам, че сега я виждах за пръв път, защото косите лъчи на залязващото слънце са я скривали от погледа ми.
В нея нямаше нищо особено, но сякаш беше малко не на място. Сред цветната долина тя стърчеше самотна като гърбаво чудовище, дошло от друг свят.
Прегазих потока в плитчината, където водата едва покриваше лъскавата ивица камъчета. До самия край на водата, в подножието на склона, стоеше полузаровен в пясъка голям камък. Той просто приканваше човек да седне и аз удобно се наместих на него, загледан в потока. Слънчевите лъчи се пречупваха във водата и хвърляха диамантени отблясъци, във въздуха се носеше сребристата звънлива песен на рекичката.
На това място в Милвил нямаше поток, макар че през ливадата на Джак Диксън минаваш пресъхналото корито на един ручей, който понякога се пълнеше с вода от блатото. Може по-рано, преди плугът и ерозията да изменят терена на Милвил, да е имало такъв поток.
Седях омаян от искрящите пръски и тихия ромон. Можех да остана тук завинаги, под топлите лъчи на залязващото слънце, в завета на хълмовете.
Унесен в гледката, аз несъзнателно започнах да търкам с ръце камъка, върху който седях. Сигурно пръстите ми веднага са почувствували, че повърхността му е странна, но бях толкова погълнат от слънцето и водата, че мина известно време, преди да го осъзная.
Когато усещането проникна в съзнанието ми, аз не се помръднах, а продължих да опипвам с пръсти повърхността на камъка, без да го погледна — исках да се уверя, че не греша и че той наистина е издялан.
Когато най-после станах и го разгледах, и последните ми съмнения се разсеяха. Камъкът представляваше издялан четвъртит блок и по него още личаха следи от длето. По едната му страна имаше полепнало ронливо вещество, което не можеше да бъде нищо друго освен хоросан.
Изправих се, отстъпих крачка назад и нагазих до глезени в поточето. Не обикновен камък, а издялан блок! Цял каменен блок със следи от длето и хоросан по него. Значи Цветята не са единствените обитатели на тази земя! Значи има и други или поне е имало. Същества, които са употребявали камъка и са знаели как да му придадат необходимата форма и големина.
Вдигнах очи към могилата пред мене и видях, че там стърчат още каменни блокове. Стъписан, забравил блясъка и сребърната песен на водата, проследих с поглед камъните и ми стана ясно, че тук някога е имало стена.