Тази могила не беше прищявка на природата. Тя свиделствуваше, че тук са живели същества, които са имали сечива и са знаели как да си служат с тях.
Излязох от потока и тръгнах нагоре по могилата. Камъните не бяха големи и по тях нямаше орнаменти, само следи от длето и хоросан между отделните блокове. Може би някога това е било сграда или стена, или паметник.
Спуснах се бавно и внимателно по една пътечка малко по-надолу от мястото, където бях пресякъл потока, като си помагах с ръце, защото склонът беше много стръмен.
И тогава, както се бях привел над земята, намерих костта. Изглежда, дъждът и вятърът я бяха изровили съвсем наскоро и тя лежеше полускрита между лилавите цветя. При други обстоятелства едва ли бих я забелязал. Отначало дори не я видях добре, само ми се мярна нещо бяло. Бях а подминал вече, затова се върнах пълзешком.
Когато я взех, от нея се посипа бял прах, но тя не се счупи. Беше леко избита и бяла — призрачно, тебеширенобяла. Повъртях я в ръце и реших, че е ребро. По форма и големина можеше да бъде и човешко, макар че моите познания не ми позволяваха да твърдя това с положителност. Ако костта действително е от човешки тип, значи тук някога са живели същества, подобни на хората. А дали те и сега обитават тази земя?
Планета, населена с цветя — само лилави цветя, — а по-късно и Тъпър Тайлър. Такава беше първоначалната ми представа, когато видях Цветята да се простират до най-далечните хоризонти. Но това беше само един прибързан извод, който не почиваше на сериозни доказателства. И все пак моята представа се подкрепяше от факта, че на тази Земя нямаше нищо — нито птици, нито насекоми, нито животни, само може би някои бактерии и вируси, необходими на Цветята.
Горният слой на костта се изрони, когато я взех в ръце, но самата тя остана здрава. Личеше, че доскоро е била част от живо същество. Сигурно за да се определи възрастта й, трябваше да са известни съставът на почвата, процентът влажност и кой знае още колко неща. Това беше задача за специалист, а аз не бях такъв.
Сега забелязах и нещо друго — малко бяло петно недалеч от мене. Можеше да бъде просто един бял камък, но от пръв поглед реших, че не е. Беше също така тебеширенобяло, както и реброто.
Отидох до него, наведох се и разбрах, че не съм сгрешил. Оставих костта и започнах да копая. Почвата беше песъчлива и мека, затова пръстите ми се справиха с работата сами, без инструмент.
Почти веднага познах, че е череп, и то човешки. Изрових го и видях, че дори да бях допуснал грешката за костта, тук вече не можеше да има съмнение. Почувствувах как в мене се надига съжаление към това същество, което някога е живяло, а сега вече го нямаше. Страх обзе душата ми. Защото черепът в моите крака беше доказателство, че тази планета не е родината на Цветята. Те без съмнение бяха я завоювали, превзели. Възможно е да са се отдалечили много във времето от родната си Земя, където други същества (по техните думи нечовекоподобни) ги бяха направили разумни.
Колко ли далече в миналото се намира родината на Цветята? Колко ли завоювани планети лежат между нея и тази Земя? Колко ли други Земи лежат сега празни, лишени от живота, изпречил се на пътя на Цветята? И къде ли е сега онази цивилизация, която ги е издигнала над останалия растителен свят?
Върнах черепа обратно в дупката, от която го бях изровил. Затрупах го внимателно с пясък и пръст, така че да не се подава над повърхността. Много ми се искаше да го взема със себе си, за да го разгледам по-добре. Но нямаше как, защото Тъпър не биваше да узнае за него. Неговото съзнание беше отворена книга за Цветята, докато за моето бях сигурен, че не е, понеже те трябваше да използуват телефона, за да влязат във връзка с мен. И ако не кажех нищо на Тъпър, Цветята също нямаше да научат, че съм намерил черепа. Разбира се, съществуваше вероятността те да знаят вече, да имат зрение или някакво друго сетиво, което да им замества очите. Но се съмнявах; досега поне нямаше доказателство за това. Най-вероятно беше да са способни само на умствена симбиоза и да възприемат околната среда единствено чрез умовете на други мислещи същества.
Спуснах се по хълма, заобиколих го и по пътя се натъкнах на още много каменни блокове. Вече нямаше съмнение, че някога на това място е имало сграда. А може би цял град? Но и в двата случая тук са обитавали разумни същества.
Излязох на мястото, където потокът беше подмил могилата, нагазих във водата и зашляпах назад. Слънцето вече беше залязло и заедно с него изчезнаха диамантените отблясъци на водата. Тя течеше тъмнокафява в падналия здрач.