Черният стръмен бряг ми се ухили страшно и замръзнах на мястото си, втрещен в изпочупените зъби и бялата кост отсреща. Течението сърдито ме дърпаше за краката и аз потреперах от хладния полъх, който се спусна от тъмнеещилте хълмове.
И тъй като от отсрещния черен бряг ми се хилеше вторият череп, разбрах, че човечеството е изправено пред най-голямата опасност в историята на своето развитие. До днес единствената заплаха за съществуването на хората бе идвала от самия човек. Сега открих нова заплаха.
13.
Съзрях блещукането на огъня дълго преди да стигна колибата. Като наближих, видях, че Тъпър вече е станал и приготвя вечерята.
— Поразходи ли се? — попита той.
— Обиколих наоколо — отговорих аз. — Няма много за гледане.
— Само Цветя — съгласи се Тъпър.
Той си избърса брадата и преброи пръстите на едната си ръка; след това ги преброи отново, да не би да е допуснал грешка.
— Тъпър?
— Кажи, Брад.
— Навсякъде ли е така? Искам да кажа на тази Земя. Освен Цветята друго няма ли?
— Понякога идват и други.
— Други?
— От други светове — каза той. — Но пак си отиват.
— Какви са те?
— Шегобийци. Търсят си забавления.
— Какви забавления?
— Не знам — отговори той. — Просто забавления.
Беше намусен и отвръщаше неохотно.
— Добре, а като изключим тях, няма нищо друго освен Цветята, така ли? — попитах аз.
— Да — каза той.
— Но ти не си ходил навсякъде.
— Те ми казаха — отговори Тъпър. — Те никога не лъжат. Не са като хората в Милвил. За какво им е да лъжат?
С две пръчки той премести гърнето на по-слаб огън.
— Домати, нали обичаш домати?
Аз кимнах и Тъпър клекна до гърнето, за да наглежда яденето по-отблизо.
— Те говорят само истината — върна се той към въпроса, който му бях задал. — Не могат да изрекат никакба лъжа. Така са устроени. Истината е вътре в тях и те живеят с нея. Няма и защо да лъжат. Хората лъжат от страх да не им навреди някой, а тук няма кой да навреди на Цветята.
Тьпър ме погледна предизвикателно, готов да спори с мен.
— Не съм казал, че лъжат — успокоих го аз. — Дори не съм си помислял такова нещо. Под „истината е вътре в тях“ ти разбираш техните знания, така ли?
— Май че да. Те знаят много неща, за които никой в Милвил дори не е чувал.
Не му възразих. Милвил беше предишният свят на Тъпър. За него Милвил представляваше цялото човечество.
Тъпър се върна към любимото си упражнение по аритметика. Гледах го как клечи — щастлив и доволен.
Отново се учудих на странната му способност да общува с Цветята, да ги познава така добре и отблизо, че да може да говори от тяхно име. Възможно ли е, питах се, този олигавен, непрекъснато броящ пръстите си идиот да е надарен с някакво шесто чувство, което липсва на обикновените хора? Дали това не е компенсация за всичко останало, от което е лишен?
В края на краищата човешките сетива са много несъвършени, но никой не знае какво му липсва и не страда поради самия факт, че не може да се види различен от това, което представлява. Напълно е възможно вследствие някаква странна комбинация на гените Тъпър да притежава способности, които другите нямат, и никога и през ум да не му минава, че това, което е съвсем естествено за него, липсва у останалите. И може би тази свръхчовешка способност беше в някакъв унисон с непознатите особености на Цветята.
Когато гласът по телефона ми предложи дипломатическата мисия, той спомена, че съм бил горещо препоръчан. Нима този човек остреща ме беше препоръчал? Много ми се искаше да го попитам, но не посмях.
— Мяу — обади се Тъпър; — мяу, мяя-у.
Справедливостта изисква да призная, че мяучеше като същинска котка. Той въобще умееше да наподобява всякакви звуци. Напълно се беше усъвършенствувал в подражаването на какви ли не животни и птици.
Не му обърнах внимание. Той се беше оттеглил в собствения си свят и по всяка вероятност бе забравил за моето присъствие.
Гърнето на огъня вдигаше пара и във вечерния въздух се разнесе миризма на готвено. На изток ниско над хоризонта се появи първата звезда и между прашенето на въглените и звуците, които издаваше Тъпър, аз пак почувствувах миговете тишина, така безкрайно дълбоки, че като се опитах да се вслушам в тях, ми се замая главата.
Тук беше царството на тишината, огромна планета, потънала във вечна тишина, която се нарушаваше единствено от ромона на водата, полъха на вятъра и натрапници като Тъпър и мене. А може би Тъпър не беше вече натрапник.
Седях сам, защото човекът от другата страна на огъня се беше откъснал от мен и от всичко наоколо; беше се заключил в убежище, построено от самия него, само за него, зад врата, която никой друг не можеше да отвори, понеже никой нямаше и не можеше да има ключ за нея.