Телефонът пак иззвъня и настъпи кратка пауза. Ето че Тъпър ми каза раздразнено:
— Обади се де! Това е за теб.
— Какво? — учудих се аз.
— Ами обади се, кажи ало!
— Добре — казах аз, за да му угодя. — Ало.
Изведнъж Тъпър заговори с гласа на Нанси и така добре я подражаваше, щото имах чувството, че е до мен.
— Брад — извика тя, — къде си, Брад!
Нанси се задъхваше, гласът й беше висок, почти истеричен.
— Къде си, Брад? — попита тя. — къде изчезна?
— Не мисля, че мога да ти обясня — казах аз. — Разбираш ли…
— Навсякъде те търсих — заговори тя като картечница. — Търсихме те навсякъде. Целият град те търси. И изведнъж се сетих за телефона в татковия кабинет, оня без шайбата. Знаех, че е там, но никога досега не му бях обръщала внимание. Мислех го за мостра или просто за някакво украшение на бюрото. Ала из града се понесоха много приказки за телефоните в бараката на Пияницата, а после Ед Адмър ми каза, че и ти си имал такъв. Най-накрая съобразих, че и телефонът на татко е като тях. Но доста време ми трябваше да се сетя. Влязох в кабинета, видях телефона на бюрото и изведнъж ме достраша да се обадя. Разбираш ли, страхувах се от това, което можех да науча. Как да е престраших се, вдигнах слушалката и ми даде свободно. Тогава попитах за тебе. Знам, че е идиотско, но… Та какво каза ти?
— Казах, че не знам дали ще мога да ти обясня къде се намирам. Знам къде съм, разбира се, но ако ти кажа, няма да повярваш.
— Кажи. Да не губим време. Просто кажи къде си.
— Аз съм в друг свят. Тръгнах от градината…
— Откъде тръгна?
— Вървях из градината по следите на Тъпър…
— Чии следи?
— На Тъпър Тайлър. Май забравих да ти кажа, че той се върна.
— Не е възможно! — учуди се тя. — Аз си го спомням много добре. Това беше преди десет години.
— Казвам ти, че той се върна. Тази сутрин. После пак изчезна. Тръгнах по следите му…
— Това вече го каза — прекъсна ме тя. — Тръгнал си по следите му и си попаднал в друг свят. Къде е този свят?
Нанси е като всички жени. Задава най-проклети въпроси.
— Нямам представа. Знам единствено, че е във времето. Навярно разликата е само една секунда.
— Можеш ли да се върнеш?
— Ще се опитам — казах аз, — но не съм сигурен.
— Мога ли аз или всички ние да ти помогнем с нещо?
— Слушай, Нанси, така доникъде няма да стигнем. Къде е баща ти?
— Той е у вас. Там изобщо са се събрали много хора. Чакат те да се върнеш.
— Чакат ли ме?
— Ами да. Виждаш ли, те те търсиха навсякъде и знаят, че не си в града. Убедени са, че ти знаеш всичко за това…
— Преградата ли имаш предвид?
— Да.
— Сигурно са много ядосани.
— Само някои — каза тя.
— Слушай, Нанси…
— Стига с това „слушай“. Слушам те.
— Можеш ли да отидеш и да кажеш нещо на баща си?
— Мога, разбира се.
— Добре. Иди тогава и му кажи, че когато се върна (ако изобщо се върна), ще трябва да говоря с някой голям човек от правителство. Със самия президент или с упълномощеното от него лице. А може би и с представител на ООН.
— Но, Брад, как така ще искаш среща с президента!
— Може да не е лично с президента, обаче трябва да е голям човек. Знам нещо, което на всяка цена трябва да съобщя на правителството. И не само на нашето, на всички правителства. Баща ти сигурно знае как да се свърже. Кажи му, че не се шегувам. Много е важно.
— Брад, не се ли занасяш? Защото може да се забърка страшна каша!
— Честна дума, Нанси, говоря самата истина. Аз се намирам в друг съседен свят…
— Хубаво ли е там?
— Много е хубаво. Има само цветя.
— Какви цветя?
— Лилавите цветя на баща ми. Същите като в Милвил. Тези цветя са разумните същества тук. Те издигнаха преградата.
— Но цветята не могат да бъдат разумни, Брад!
Тя говореше с мен, като че ли бях малко дете. Пита ме дали е хубаво тук, а после ми обяснява, че цветята не могат да бъдат разумни!
Преглътнах яда и отчаянието си.
— Знам — казах аз търпеливо — и все пак са съвсем като хората. Могат да разсъждават и да общуват с други разумни същества.
— Ти говорил ли си с тях?
— Говорих чрез Тъпър. Той е техният преводач.
— Но Тъпър беше откачен!
— Тук не е. Тук той може много работи, на които ние не сме способни.
— Какви работи? Брад, ти сигурно…
— Нали ще кажеш на баща си?
— Разбира се. Веднага тръгвам за у вас…
— Освен това…
— Кажи.
— Най-добре е да не съобщаваш къде съм и как си ме намерила. Без друго целият град се е наострил срещу мен.