И ето тук, в този кръг, аз седях с представители на чужд свят и за мен не можеше да има други правила, различни от правилата на цялото човечество. Аз бях длъжен да постъпя така, както според мен трябваше да постъпят всички хора от нашата земя — ако ме поканеха да ям, трябваше да приема.
Сигурно мислите ми не са течали така последователно. Събитията се трупаха с главоломна бързина и не ми оставаше много време да разсъждавам. Решението си взех за един миг и се надявах, че не съм сгрешил.
Но нямах възможност да се уверя в правотата на решението си; още преди да раздадат храната, кълбото в средата на кръга започна да цъка не по-силно от цъкането на часовник в празна стая, но щом го чуха, те изведнъж скочиха на крака и се втренчиха в него.
Аз също скочих и вперих поглед в странния апарат: те явно забравиха, че и аз съм между тях. Цялото им внимание беше съсредоточено върху светещата топка.
Кълбото продължи да цъка, блясъкът му помътня и от него се разпространи някакъв облак, сякаш речна мъгла се разстла по земята.
Той ни обви и в него започнаха да се очертават странни форми — отначало неясни, променящи се, а после по-плътни, по-очертани, макар че станаха реални, като че ли бях в приказното царство на феите — всичко виждах, а нищо не можех да докосна.
И ето че мъглата се разсея — или ние просто вече не я виждахме, защото тя създаде не само очертания и форма, а и цял един друг свят около нас, в който ние бяхме ако не участници, поне наблюдатели.
Оказа се, че стоим на нещо, което на Земята би могло да се нарече тераса на вила. Бяхме стъпили върху грубо изсечени каменни плочи, между които растяха тънки стръкчета трева, а зад гърбовете ни се издигаше каменна стена. И все пак стените изглеждаха смътни, като в мъгла, като театрален декор, който не трябва да се разглежда отблизо.
А пред нас се простираше град, грозен, лишен от всякаква красота. Утилитарен във всяко отношение, каменни стени, издигнати без капка въображение, без никакъв архитектурен замисъл освен принципа, че натрупаните един върху друг камъни ще дадат подслон. Градът имаше бозавия цвят на засъхнала кал и се простираше докъдето стига погледът — хаотична купчина от правоъгълни фигури, нахвърляна как да е и толкова нагъсто, че няма къде да си поемеш дъх.
И все пак в него имаше нещо нереално, нещо призрачно; тези масивни, тежки форми нито за миг не заприличаха на истински каменни стени. И плочите под краката ни не бяха истинска тераса. По-точно ние като че ли се носехме на сантиметър над тях, без да ги докосваме.
Имах чувството, че се намирам на панорамно кино, където кадрите се виждат в три измерения. Филмът се въртеше от всичките ни страни и ние знаехме, че сме там, защото виждахме всичко, но артистите не ни забелязваха. Знаехме че сме вътре в залата, но знаехме, че не участвуваме в действието; въпреки че този магически свят ни беше обгърнал отвсякъде, ние стояхме изключени от него.
Отначало виждах само града, обаче сега изведнъж разбрах, че целият град е обхванат от ужас. Хората стремглаво тичаха по улиците и отдалеч долитаха писъци, вопли и стонове на отчаяна безумна тълпа.
А след това градът и воплите, всичко изчезна в пърлещия ослепителен пламък, който изригна и разцъфтя така непоносимо бяло, че пред очите ми притъмня. Тъмнината ни погълна и в света не остана нищо освен черната бездна и титаничния грохот, който се разнесе от мястото, където първоначално пламна ослепителната бяла светлина.
Пристъпих напред с протегнати ръце. Срещнах само празнота и изведнъж ме завладя чувството, че стоя сам в тази празнота, която се простира безкрайно, че всичко досега е било видение, видение, което отлетя и ме остави вечно да блуждая в черната пустош.
Не посмях да направя повече ни крачка, стоях като замръзнал и не дръзвах да мръдна, защото изпитвах нелепото чувство, че стоя на платформа и че направя ли още едно движение, ще пропадна в безкрайната бездна.
След това тъмнината започна да избледнява и през сивата дрезгавина видях града смазан, изравнен със земята от урагана, а над цялото това разрушение се мятаха бясно огнени пламъци и пепел. Над града се виеше чудовищно кълбо, сякаш хиляди буреносни облаци се бяха слели в един. От този яростен вихър ечеше дълбокият свиреп рев на смъртта, на страха, на съдбата, дивият ужасен вик на злото.