Около мен стояха другите, чернокожите със сребърните качули, приковани, онемели и гледаха хипнотизирани, замръзнали от страх или може би нещо много повече от страх — суеверен ужас.
Стоях с тях като вкоренен в земята, докато ревът утихне. Тънки струийки дим се виеха над развалините и когато ревът спря, аз чух трясък и пращене и как се наместват натрошените камъни. Но вече не звучаха вопли, стенания и писъци. Нямаше жива душа, нямаше движение, само последните тръпки на летящите отломъци над голата черна пустош, където бе избухнала светлината.
Сивата мъгла се разнесе и градът се провидя. Там, където странните същества бяха в кръг, видях отново да проблясват лещите на кълбото. Съществата ги нямаше, бяха изчезнали. От сивия здрач отново долетяха викове, но този път различни от онези, които се носеха из града, преди да избухне бомбата.
Да, сега вече знаех — бях видял като по телевизия разрушаването на един град от ядрена експлозия. А за телевизор, ако въобще мога да го нарека така, бе послужило кълбото. Този странен механизъм нахлу във времето и възкреси от миналото един миг от историята.
Здрачът се разсея и нощта отново се върна с жълтата луна, пръснатите по небето звезди и озарените от луната хълмове, които се снишаваха да достигнат живачната лента на потока.
На един от по-далечните хълмове се мятаха гъвкавите черни фигури и сребърните им качули блестяха на лунната светлина. Те бясно тичаха и огласяха нощта с писъци на престорен ужас.
Погледнах към тях и потреперах — имаше нещо извратено, някаква неизлечима болест, която разяждаше душите им.
Бавно се обърнах към апарата. Той отново беше обикновено кълбо от лещи. Клекнах до него и започнах да го разглеждам. Беше направен от безброй лещи, наклонени под различен ъгъл една към друга, и между тях едва се забелязваше някакъв механизъм, който обаче не се виждаше добре на слабата лунна светлина.
Предпазливо го докоснах. Изглеждаше много крехък и ме беше страх да не го счупя, но не можех да го оставя там. Искаше ми се да го взема и си помислих, че ако успея да го пренеса на Земята, ще ми послужи като доказателство за това, което щях да разкажа.
Съблякох си сакото и го постлах на земята, взех внимателно кълбото с две ръце и го сложих върху него. Повдигнах краищата на сакото и хубаво увих кълбото, а отгоре го забързах с ръкавите за по-здраво.
Хванах пакета под мишница и се изправих.
Наоколо се търкаляха кошниците и бутилките и изведнъж ми мина през ума, че трябва да се измъкна оттук незабавно, защото тези хора сигурно щяха да се върнат скоро, за да си приберат топката и останалите неща. Но засега все още не се виждаше никой. Вслушах се напрегнато и ми се стори, че едва доловимите им викове заглъхват в далечината.
Обърнах се, спуснах се надолу, прекосих потока и започнах да се изкачвам по втория хълм. На средата на пътя срещнах Тъпър, който бе тръгнал да ме търси.
— Помелих, че си се загубил — каза той.
— Срещнах една компания. Бях на пикник с нея.
— Едни със смешни качули на главите?
— Да, нещо такова — отговорих аз.
— Те са ми приятели — каза Тъпър. — Често идват тук да се плашат.
— Да се плашат?
— Ами да. За разнообразие. Те обичат да се плашат.
Значи така. Като малки деца, които се промъкват към някоя изоставена къща, за която се говори, че е обитавана от призраци, надничат през прозорците и след това се втурват с писъци да бягат, обзети от въображаем ужас, събуден от въображаеми шумове, дошли от къщата. И не се изморяват да играят тази игра хиляди пъти и отново и отново да търсят този страх, който им доставя някакво странно удоволствие.
— Весело си живеят — каза Тъпър. — По-весело от всички, които познавам.
— Често ли ги виждаш?
— Много често — отговори Тъпър.
— Защо не си ми казал досега?
— Не си ме питал.
— Те наблизо ли живеят?
— Не — каза Тьпър, — много далече.
— Но тук, на тази планета, нали?
— Каква планета? — попита Тъпър.
— В този свят ли — поясних аз.
— Не. В друг свят. Но това за тях няма значение. Ходят навсякъде да се забавляват.
Значи те могат да ходят да се забавляват навсякъде, където поискат, а сигурно и когато поискат. Това бяха чудовища, вампири, които се хранеха с миналото, извличаха си силни преживявания и вълнения от катастрофите и трагедиите на стари времена, избираха най-гнусното и отвратителното от историята да се наслаждават. И с какво извратено удоволствие се връщаха отново и отново към тази сцена на разрушение и смърт!
Може би тези деградирали същества идваха от някоя планета, която Цветята бяха завоювали, и сега свободно се използуваха праговете във времето, които водеха към други светове?