Впрочем от всичко, което разбрах, видях, че „завоювали“ не е точната дума. Защото тази нощ видях какво беше станало в този свят. Не Цветята са унищожили населението на тази планета; хората бяха обезумели и извършили самоубийството. Сигурно планетата е била мъртва дълго преди Цветята да пробият границата на времето и да се заселят тук. Черепите, които намерих, трябва да са били на преживелите катастрофата — навярно много малко са оцелели и са живели още известно време, но са били обречени, защото и почвата, и въздухът, и водата са били отровени от експлозията.
Значи Цветята не бяха истински завоеватели; те само са се заселили на тази земя, погубена от безумието на нейните обитатели.
— Отдавна ли са се заселили Цветята тук? — попитах аз.
— Защо мислиш, че те не винаги са живели тук? — учуди се Тъпър.
— Просто ми мина през ума. Те не са ли споменавали нещо от този род?
— Не съм ги питал.
Разбира се, че няма да попита; липсваше му любознателност. Той просто беше щастлив, че е намерил това място и приятели, с които да разговаря и които да се грижат за него — място, където няма хора да му се присмиват и да му досаждат.
Стигнахме колибата; луната се беше придвижила далеч на запад. Огънят едва мъждукаше. Тъпър го засили с няколко съчки и приседна на края. Аз седнах срещу него и внимателно оставих увитата топка до себе си.
— Какво е това там? — попита Тъпър.
Разгънах сакото.
— Тая играчка е на моите приятели — каза той. — Ти си я откраднал.
— Те си отидоха и я оставиха. Искам да я разгледам по-отблизо.
— Тя показва други времена — рече Тъпър.
— Ти значи знаеш?
Той кимна.
— Те ми показаха много времена, различни от нашето.
— Случайно да знаеш как се пуска?
— Те и това ми обясниха — каза Тъпър, — но аз пак не разбрах.
Той избърса брадата си, ала лигите само се размазаха, затова я избърса още веднъж.
„Те ми обясниха“ — изрази се Тъпър. Значи той можеше да разговаря с тях. Можеше да разговаря с Цветята и със съществата, чиято реч не е думи, а музика. Безсмислено беше да го питам как прави това, нищо няма да каже. А може би тази негова способност и да не може да се обясни. Защото повече от сигурно е, че в нашия език няма думи, с които да се охарактеризира това явление.
Кълбото лежеше върху сакото ми и излъчваше мека светлина.
— Най-добре да легнем да поспим — предложи Тъпър.
— След малко — казах аз.
Можех да легна, когато си поискам, защото за легло ми служеше голата земя.
Докоснах леко кълбото.
Механизмът, който проникваше далеч назад във времето и показваше на зрителите като жива картина събитията, запазени дълбоко в паметта на вселената. Какво ли не може да се направи с помощта на подобен апарат! Той би станал безценно помагало за изучаване на историческото минало. Може с негова помощ да се ликвидира престъпността, защото е в състояние да извади на бял свят подробни доказателства за всяко престъпление. Но в каква страшна сила може да се превърне то, ако попадне в безскрупулни ръце или във властта на някое правителство…
Ще го взема с мен в Милвил, стига да мога, стига да успея да се бърна там. Там ще бъде вещественото доказателство, с което ще подкрепя разказа си, но какво щях да правя с него, след като ми повярват? Да го заключа в някой сейф и да унищожа шифъра, така че никой да не може да се добере до него? Да грабна чук и да го разбия на парчета? Да го дам на учените? Какво да правя?
— Изцапал си си палтото с това нещо — каза Тъпър.
— Не е кой знай каква беда — отговорих аз.
И изведнъж се сетих за парите в него. Те бяха във вътрешния джоб и може да съм ги изгубил в стремглавото препускане или докато съм увивал машината на времето.
Какъв съм глупак! Да рискувам така! Трябваше да забода джоба с карфица, да сложа плика в обувката си или въобще да направя нещо. Човек не получава всеки ден хиляда и петстотин долара.
Наведох се, пъхнах ръка в джоба и за голямо мое облекчение пръстите ми напипаха плика. Но още в същия миг разбрах — нещо не е в ред. Пликът бе съвсем изтънял, а в него трябваше да има дебела пачка от тридесет банкноти по петдесет долара.
Издърпах плика от джоба и го отворих… празен.
Нямаше какво да питам. Нямаше и за какво да се чудя. Знаех точно как е станало. Ах, този мръсен, олигавен кретен, който все не може да научи броя на пръстите си. Ще го удуша, ще го убия, ще го накарам да върне парите!
Вече ставах да се нахвърля върху Тъпър, когато той изведнъж ми проговори с гласа на красивата телевизионна спикерка.