— И освен това ще споделите с нас знанията си? — попитах аз.
— Точно така — отговориха те.
— А какво ще трябва да ви дадем ние в замяна?
— Вашето знание. Ще съединим всичките си натрупани знания и ще ги използуваме заедно. Вие ще ни помогнете да се изявим, защото ние сме лишени от тази способност. Ние сме много богати на знания, но те сами по себе си, ако не се използуват, не са нищо. Ние искаме тези наши знания да бъдат полезни, искаме да сътрудничим със същества, които могат да използуват това, което ние имаме. По този начин ще почувствуваме, че сме пълноценни — нещо, което сега ни липсва. Освен това се надяваме, че заедно с вас ще намерим по-лесни пътища за проникване през праговете на времето в други светове.
— А защо тогава покрихте Милвил с този похлупак? — попитах аз.
— За да привлечем вниманието на вашия свят. За да разберете, че ние съществуваме и ви чакаме.
— Но вие можехте да кажете на някои от хората, с които общувате, и те от своя страна да кажат на света. Не може да не сте казали на някого от тях, например на Грант Пияницата.
— Да, Грант Пияницата. И не само той, има и други.
— Те можеха да кажат на света.
— А кой щеше да им повярва? Хората щяха да ги помислят за… Как беше?… За смахнати.
— Да, така е — признах аз. — Никой не би обърнал внимание на приказките на Пияницата. Но нали имате и други сътрудници?
— Ние можем да установим контакт само с хора с определен тип съзнание — отговориха те. — Можем да четем техните мисли и да ги разберем, но те не могат да ни отговорят със същото. А за да повярват в нас, за да ни опознаят, хората трябва да ни разберат.
— Искате да кажете, че само чудаците…
— Да, така излиза — отговориха те.
Всъщност това беше самата истина. Най-голямо взаимно разбиране Цветята бяха постигнали с Тъпър Тайлър, а що се отнася до Пияницата, като човешко същество той си беше съвсем наред, но едва ли можеше да се нарече пълноценен гражданин.
А защо ли се бяха свързали с мен и Джерълд Шърууд? При нас впрочем нещата стояха по-иначе. С Шърууд установиха контакт, защото им трябваше, беше им полезен с телефоните, които произвеждаше, и освен това той бе изградил система, която осигуряваше оборотен капитал. А аз? Дали защото баща ми се беше погрижил за тях? Дано да е само заради това.
— Е, добре — казах аз. — Струва ми се, че разбирам. А какво ще кажете за бурята и дъжда от семена?
— Ние засяхме един показен участък — отговориха те, — за да могат хората със собствените си очи да се убедят, че можем да се изменяме, както пожелаем.
За какво ли да разговаряме повече? Те за всичко си имат готов отговор.
Всъщност очаквах ли да стигна до някакво разрешение с тях? Дали въобще търсех това? Може би подсъзнателно единственото нещо, което исках, беше да се върна в Милвил.
А може би всичко е само Тъпър? Може би няма никакви Цветя? Може би Тъпър, докато е седял тук, е съчинил с болния си мозък тази голяма шега, репетирал е всичко, докато я запомни добре, и сега ме разиграва и ме прави на най-големия глупак?
Не, изключено, това не може да е само измислица на Тъпър. Той няма пипе за такава работа. Не може да го измисли, а още по-малко да го изпълни. Отгоре на всичко той е тук и аз съм с него: никаква шега не може да обясни това.
Бавно се изправих на крака и се обърнах с лице към хълма, който се издигаше над колибата — в светлината на ярката луна тъмнееше безкраят на лилавите цветя. Тъпър си лежеше, без да помръдне, превит почти одве, спеше дълбоко и тихо похъркваше.
Цветята ухаеха сега още по-силно и лунната светлина като че ли едва забележимо потрепваше, а там, на склона на хълма, аз почувствувах притаеното Присъствие. Напрегнах очи да го видя… ето… Като че ли го виждам… но смътният образ се разсея, макар че аз знаех — то е там.
Лилата изпълваше нощта и аз усетих присъствието на разума. Той чакаше само една дума и ако можех да я намеря, щеше да се спусне по хълма и ние щяхме да си поговорим като двама приятели. Нямаше да ни трябва преводач, щяхме да се излегнем край огъня и да прекараме цялата нощ в разговор.
— Готов ли си? — попита Присъствието. Чух ли нещо, или само ми се стори?
— Да! — отговорих аз. — Готов съм. Ще направя всичко, което е по силите ми.
Наведох се, увих кълбото в сакото си, взех го здраво под мишница и тръгнах нагоре. Аз знаех — то е там, на върха — и по гърба ми лазеха тръпки. Може би от страх, но усещането беше различно, не приличаше на страх.