Стигнах до него; то ме чакаше и аз не можех да го видя, но знаех, че върви рамо до рамо с мен.
— Не ме е страх от теб — казах му аз.
То не отговори. Просто продължихме да вървим заедно. Превалихме хълма и се спуснахме по другия склон към падината, където в един друг свят се намираха парникът и градината.
„Малко по-наляво — каза без думи това, което бродеше в нощта до мен, — после направо.“
Завих наляво и продължих напред.
„Още няколко крачки“ — каза то.
Спрях и се обърнах с надежда да го видя… Нямаше нищо. Дори да е имало нещо секунда преди това, вече беше изчезнало.
На запад луната бе раззинала златна паст, а светът бе пуст и самотен. Сребърният хълм сякаш тъгуваше за нещо. Безброй малки очи като точици обсипваха черното небе и остро святкаха с някакъв хищен блясък на отчужденост и равнодушие.
Зад хребета един човек от моята Земя дремеше край угасващия огън и на него му беше добре там, защото притежаваше дарба, която аз нямах. Сега вече бях твърдо убеден в това. Той можеше да протегне десница, да поеме чуждата ръка и с недоразвития си мозък да предаде съприкосновението си с чуждия разум на обикновен и разбираем език.
Погледнах раззиналата паст на луната и потреперах. Направих още две крачки напред и от своя тъжен, копнеещ свят преминах направо в моята градина.
15.
По небето все още се гонеха разпокъсани облаци и закриваха луната. На изток бледа ивица светлина предвещаваше зората. Прозорците на къщата ми светеха и аз разбрах, че Джерълд Шърууд и останалите ме чакат. От лявата ми страна парникът и дървото до него се чернееха на фона на хълма.
Запътих се към къщи. Изведнъж нещо ме задърпа за крачола на панталона. Сепнат, погледнах надолу и видях, че съм нагазил в някакви храсталаци.
Последния път, когато бях в градината, нямаше никакви храсти, само лилавите цветя. Но още преди да се наведа, за да видя по-отблизо какво е това вече знаех причината. Клекнах и се загледах в земята; в дрезгавината на настъпващия ден видях, че цветята са изчезнали. На мястото на лилавите главички бяха поникнали дребни храсти на височината на цветята или малко по-високи от тях.
Седях така клекнал и в мен започна да се надига смразяващ кръвта страх — имаше само едно обяснение: това бяха цветята. По някакъв начин Цветята от другата планета бяха превърнали цветята в моята градина в дребни храсти. „Но защо, защо?“ — питах се аз отчаяно.
Значи дори тук, на нашата Земя, те посягат към нас. Дори тук разиграват номерата си и ни слагат капани. И могат да правят каквото си искат, защото бяха покрили кътче от Земята с купол и вече направляваха нашия живот.
Опипах едно от клончетата — цялото беше отрупано с меки пъпки. Пролетни пъпки, които след ден-два щяха да се разпукнат в листа. Пролетни пъпки в разгара на лятото!
Вече вярвах в тяхното съществуване. През краткото време след разговора, когато Тъпър млъкна и заспа край огъня, а на хълма се появи То и ме изпрати до мястото, откъдето се върнах вкъщи, аз повярвах в тях.
Наистина ли нещо дойде на хълма? Действително ли някой ме изпрати? Питах се и се обливах в студена пот.
Под мишниците ми се подаваше увитата машина на времето. Тя беше вещественото доказателство за съществуването на другия свят. Значи трябваше да повярвам.
Сега си спомних думите им, че ще си получа парите обратно. Дори тържествено ми се заклеха в това. А ето на, аз отново си бях у дома, но без хиляда и петстотинте долара.
Изправих се на крака и тръгнах към къщата, но изведнъж промених решението си, завих и се запътих към дома на доктор Фейбиън. Нямаше да е зле да разбера какво става от другата страна на преградата. Тези, които ме чакаха вкъщи, можеха да почакат още малко.
Изкачих се на върха на хълма и погледнах на изток. Там, отвъд покрайнините на Милвил, горяха огньове и проблясваха фаровете на коли, които сновяха напред-назад. Тънък лъч синя светлина от прожектор шареше по небето. А някъде по-наблизо до града гореше голям огън. Там, изглежда, кипеше бурна дейност.
Като се вгледах, различих очертанията на екскаватор, а от двете му страни се чернееха големи купчини изровена пръст. До мен долиташе приглушеният металически звук на мощните челюсти, които изхвърляха пръстта и отново се спускаха в дупката. Ясно беше, че възнамеряват да прокопаят тунел под преградата.
По улицата с шум и трясък премина кола и зави към къщата зад мен.
Това е докторът, помислих си аз, когото са вдигнали от леглото за ранна утринна визита и сега се прибира вкъщи.