Пресякох поляната и завих зад ъгъла на къщата. Колата вече беше паркирана на асфалтираната алея и докторът слизаше от нея.
— Докторе — тихо го повиках аз. Той се обърна, погледна ме и премигна.
— Аа, върна се значи. — Гласът му беше уморен. — Там, у вас, те чакат много хора.
Беше страшно уморен, съвсем грохнал и ни най-малко не се учуди на завръщането ми. Беше му безразлично.
Той се затътра към мен и аз изведнъж видях колко много е остарял. Естествено, знаех, че не е млад, но никога досега не ми беше изглеждал толкова стар. За първи път видях колко му са приведени раменете, как едва повдига краката си, като върби, как му висят панталоните като на закачалка и колко са дълбоки бръчките по лицето му.
— Бях при Флойд Колдуел — каза той. — Получи сърдечен удар… Такъв силен и здрав човек, пък да получи сърдечен удар.
— Как е сега?
— Направих каквото можах. Трябва да постъпи в болница, нужен му е пълен покой. А аз не мога да го настаня. Това нещо там пречи, не мога да го закарам в болницата. Не зная, Брад, просто не зная какво ще стане с нас. Тази сутрин трябваше да оперират госпожа Дженсън. От рак. Тя тъй или иначе ще умре, но операцията щеше да й даде възможност да поживее още няколко месеца, ако не и година-две. А сега няма как да я закарам. Хопкинсови редовно водеха момиченцето си на специалист и той много му помагаше. Декър — може би си чувал за него. Той е голям специалист в своята област. Едно време стажувахме заедно.
Докторът се спря пред мен и ме гледаше съкрушено.
— Ето на — продължи той. — Аз не съм в състояние да помогна на тези хора. Правя всичко, което е по силите ми, но то не е достатъчно. Не мога да се справя с такива болести, това не е работа за един човек. По-рано изпращах пациентите другаде, а сега и това не мога. 3а първи път в живота си съм безсилен да окажа помощ.
— Вземаш го прекалено присърце — казах аз.
Той ме погледна с безкрайно изморени и тъжни очи.
— Не мога да го вземам иначе. През всичките тези години те се уповаваха на мен.
— А Пияницата как е? — попитах аз. — Сигурно вече знаеш.
Докторът сърдито изсумтя.
— Тоя глупак избягал.
— От болницата?!
— Откъде другаде! Издебнал ги, като се позалисали, облякъл се и се измъкнал. Тоя стар козел винаги е имал коварна душа, а и умът му е колкото на пеленаче. Търсят го, но засега и следа няма от него.
— Сигурно е тръгнал насам — предположих аз.
— И аз така мисля — отговори докторът. — А какви са тези слухове, че Пияницата имал някакъв телефон?
Аз поклатих глава:
— Хайъръм твърди, че намерил някакъв телефон…
Докторът впи в мен изпитателен поглед.
— Ти нищо ли не знаеш?
— Почти нищо — отговорих аз.
— Нанси каза, че си бил в някакъв друг свят. Това пък що за приказки са?
— Самата Нанси ли ти го каза?
Той поклати глава:
— Не, зная го от Джерълд. Той ме питаше какво да прави. Страхуваше се, че ако споменете за това, целият град ще полудее.
— И какво решихте?
— Посъветвах го да си затваря устата. Хората и без това са толкова объркани. Той им предаде само каквото си казал на Нанси за цветята. Нали все трябваше да каже нещо.
— Да ти призная, докторе, това е една много странна история. По-добре да не говорим за това. Я ми кажи, какво става тук? Какви са тези огньове отвъд преградата?
— Войниците са ги запалили — отговори той. — Там докараха много войска, целия град обкръжиха. Всички са просто обезумели. Ние не можем да излезем оттук и никой не може да дойде при нас, а те ни обкръжабат с войска! Бих искал да знам с какво мислят тези хора! Евакуираха всичко живо в радиус десет мили от преградата, докараха танкове и над главите ни постоянно патрулират самолети. Тази сутрин се опитаха да взривят преградата, но нищо не излезе, остана само една огромна яма на поляната на Джейк Фиигьр. Само изхабиха динамита.
— Сега гледам, че се опитват да прокопаят тунел под земята — забелязах аз.
— Какво ли не опитаха — отговори докторът. — Даже напуснаха няколко хеликоптера над града и направиха опит да се приземят. Изглежда, са предполагали, че отгоре е чисто, но се оказа, че и там е същата история. Цял следобед си играха и разбиха два хеликоптера. В крайна сметка стана ясно, че това там е нещо като купол — кръгло е и ни покрива като похлупак. На всичко отгоре довтаса цяла армия досадни журналисти. Вестниците, радиото и телевизията за нищо друго не говорят освен за нашия нещастен Милвил.
— Не е малка новина — съгласих се аз.
— Че не е малка, не е, но аз съм разтревожен, Брад. Атмосферата е страшно нажежена и всеки момент очаквам да стане нещо. Нервите на хората са опънати до краен предел. Всички са изплашени и само пръста си да мръднеш, можеш да хвърлиш в истерия целия този проклет град.