— Сигурно ще ни чакат от другата страна на преградата. Най-вероятно на източното шосе.
— Сигурно — рече Шърууд. — Чак такива подробности не сме уточнявали. Той обеща да се обади по някой телефон веднага щом стигнат преградата.
— Всъщност — Хиги понижи глас, като че ли щеше да каже нещо кой знае колко поверително, — ако успеем да се измъкнем от тази каша, без да пострадаме, ще имаме голям късмет. Вижте колко се прославихме! Няма друг град в историята на страната, за който да се е говорило повече! И сега години наред ще идват туристи само да ни видят, само да кажат, че са били тук.
— Аз мисля, че ако това излезе вярно, можем да очакваме много по-сериозни последствия, отколкото е притокът на туристи.
— Да — каза Сайлъс Мидълтън. — Значи ние се срещаме с друга форма на животи на разум. И това как ние ще се справим, може да бъде въпрос на живот и смърт. Не само за нас, хората от нашия град, а за цялото човечество.
— Виж какво — изписука Престън, — да не би да искаш да кажеш, че някакви си нищожни цветя…
— Глупак — ядоса се Шърууд, — крайно време е да разбереш, че не са някакви си нищожни цветя.
— Точно така. Това не са просто цветя, а напълно различна форма на живот, при която растенията са разумни същества, а не животните — каза Джо Евънс.
— А освен това те са събрали и натрупали знанията на кой знае колко цивилизации — рекох аз. — Знаят страшно много неща, за които ние дори не сме се замисляли.
— Не виждам от какво трябва да се страхуваме — дръзко отсече Хиги. — като че ли е толкова трудно да се справим с няколко бурена. Само като ги напръскаме с…
— Ако решим да ги унищожим — казах аз, — няма да е толкова лесно, колкото си мислиш. Но като оставим засега това настрани, изниква въпросът дали искаме да ги унищожим.
— А какво, ти да не би да искаш да ги оставим да завземат земята ни? — изрева Хиги.
— Няма да я завземат. Ще дойдат да живеят с нас в дружба, ще си помагаме едни на други.
— А преградата? — изрева Хайъръм. — Всички забравихте за нея.
— Никой не е забравил — каза Никълс. — Преградата е само част от този проблем. Когато решим цялата задача, ще знаем какво да направим и с преградата.
— Боже мой — изстена Престън, — като ви слуша човек, може да си помисли, не вярвате в тая глупост.
— Може и да не вярваме всичко — възрази Сайлъс Мидълтън, — но това, което Брад каза, трябва да приемем за работна хипотеза. Не твърдя, че всичко, което чухме, е абсолютна истина. Възможно е той да не е разбрал напълно, да се е объркал, да е сгрешил. Но засега това е единствената информация, на която можем да се опираме.
— Не вярвам нито думичка — отсече Хайъръм. — Тук има някакъв мръсен заговор и аз…
Телефонът иззвъня остро и цялата стая прокънтя. Шърууд вдигна слушалката.
— За теб е — каза ми той. — Пак Алф.
Пресякох стаята и взех слушалката от ръката на Шърууд.
— Здрасти, Алф — казах аз.
— Мислех, че ще ми се обадиш — рече Алф. — Нали обеща да ми позвъниш след един час?
— Заплетох се в една история — отговорих.
— Мен ме изхвърлиха от мотела — каза той. — Евакуираха всички. Сега съм в един мотел малко на изток от Куун Вали. Смятам да се преместя в Елмор, този мотел е много лош, но преди това исках непременно да се свържа с теб.
— Много се радвам, че ме дочака — отговорих аз. — Искамда те попитам за някои неща. Във връзка с лабораторията в Грийнбрайър.
— Добре, питай.
— Какви проблеми разработвахте там?
— Най-различни.
— Работихте ли върху растения?
— Растения?
— Разбираш ли, цветя, плевели, зеленчуци.
— Аха, разбирам. Чакай да си спомня. Да, имаше няколко задачи за растенията.
— Какви бяха те?
— Имаше една: могат ли растенията да мислят?
— И какви бяха резултатите?
— Ти пък, Брад!
— Това е много важно, Алф.
— Е, щом настояваш… Колкото и да си блъсках главата, единственият извод, до който стигнах, беше, че това е невъзможно. Няма движеща сила, която да накара растенията да мислят. Липсва причина, за да станат те разумни. А дори и да можеха, каква полза от тоба? Те няма да могат да използуват разума и знанията си, да ги приложат на практика. Не са приспособени така, самият им строеж изключва тази възможност. За това са необходими сетива, с които да възприемат околната действителност, мозък, който да стане хранилище на знания и мислещ механизъм. Задачата всъщност е съвсем елементарна и отговорът идва от само себе си. Доста време ми отне тази задача, но затова пък накрая всичко беше просто и ясно.