— Това ли е всичко?
— Не, имаше и една друга подобна задача. Да се намери верен и сигурен метод за унищожаването на вредни плевели, които имат извънредно силна способност да се приспособяват и да си изграждат имунитет срещу всякакъв вид пагубни за тях въздействия.
— Предполагам, че не сте изнамерили такова средство — казах аз.
— Не, но все пак има възможност. Само че и тя не е кой знае колко голяма.
— По-точно?
— Радиацията. Но ако растенията наистина имат много висока способност за приспособяване, не може да се разчита дори на нея.
— Значи няма начин да се унищожи растение с такъв решителен характер.
— Според мен не. Поне не е по силите на хората. Слушай, Брад, защо задаваш всички тия въпроси? Какво става?
— Ние сега, изглежда, попаднахме в подобно положение — отговорих аз и му разказах набързо за Цветята.
Алф подсвирна.
— Сигурен ли си, че правилно си разбрал всичко?
— Не съм сигурен, Алф. Мисля, че съм разбрал правилно, но не мога да бъда сигурен. Знам, че Цветята живеят там, обаче…
— В Грийнбрайър ни поставиха и друг един въпрос. Съвсем съвпада с това, което разправяш ти. Искаха да знаят как бихме посрещнали пришълци от друг свят и какви отношения бихме установили с тях. Мислиш ли, че нашата лаборатория…
— Без съмнение — казах аз. — Ръководят я същите хора, които се занимават и с телефоните.
— Ние така си и помислихме. Спомняш ли си, когато се появи преградата и ние говорихме по телефона?
— Алф, а какъв беше отговорът на този въпрос? За срещата с пришълците.
Той се разсмя малко насила.
— Отговорите са един милион. Зависи от това какви са те. Освен това винаги съществува опасност.
— Това ли е всичко, което си спомняш? Искам да кажа, това ли са всички въпроси, които сте разработвали?
— В момента не мога да се сетя за други. Разкажи ми още нещо за това, което става при вас.
— С удоволствие, но не мога. Тук при мен има много хора. Ти значи тръгваш сега за Елмор?
— Да, ще ти се обадя оттам. Вкъщи ли ще си бъдеш?
— Няма къде другаде — отговорих аз.
Докато говорех с Алф, всички мълчаха като онемели. Седяха и слушаха. Но веднага щом оставих слушалката, Хиги се изправи важно.
— Мисля — каза той, — че вече е време да се стягаме да посрещнем сенатора. Аз трябва да назнача комисия по посрещането на високия гост. Разбира се, в нея ще влязат всички присъствуващи тук и може би и още пет-шест души. Доктор Фейбиън и може би…
— Един момент, кмете — прекъсна го Шърууд, — искам да напомня, че това не е официална визита, а нещо много по-важно и напълно неофициално. Сенаторът трябва да говори само с един човек, с Брад. Брад е единственият, който може да даде необходимите сведения и…
— Аз искам само да… — запротестира Хиги.
— Ние знаем какво искаш — отговори Шърууд. — Ще подчертая, че ако на Брад му трябва някаква комисия в помощ, той може сам да си я избере.
— Но мой служебен дълг е… — изблея Хиги.
— В тоя случай няма място за твоя служебен дълг — отряза го Шърууд.
— Джерълд! — извика кметът. — Винаги съм се стараел да имам най-хубаво мнение за тебе. Опитвах се да се убедя…
— Виж какво, кмете — каза Престън намръщено, — стига си заобикалял нещата. Хайде да си го кажем направо. Тук има някакъв тъмен заговор. Ясно, че Брад е замесен в него, Пияницата също…
— Щом сте толкова сигурни, че е заговор, аз също съм замесен в него. Аз правя телефоните.
Хиги чак се задави.
— Каквоо?
— Аз правя телефоните. Произвеждам ги във фабриката си.
— Значи ти си знаел през цялото време!
Шърууд поклати глава:
— Нищо не знаех. Само произвеждах телефоните.
Хиги седна пак на стола си разтреперан. Той току разтваряше и сключваше ръцете си и ги гледаше с невиждащи очи.
— Не разбирам — каза той. — Убий ме, нищо не разбирам.
А според мен вече разбра. Едва сега за пръв път разбра, че това не е просто някакво явление, което кротко ще отмине с времето и Милвил ще стане туристически обект, посещаван всяка година от хиляди любопитни. За пръв път кметът Хиги Морис разбра, че Милвил и целият свят са изправени пред проблем, който щастливият случай или Тьрговската палата няма да разрешат.
— Имам една молба — казах аз.
— Кажи — отзова се Хиги.
— Искам да ми върнете телефона. Оня, който беше в кантората ми, без шайбата.
Кметът погледна Хайъръм.
— Не, няма да му го върна — рече Хайъръм. — Той и без това направи много бели.
— Хайъръм! — каза само кметът.
— Е, добре де, дано се задави с него!
— Струва ми се, че всички ние постъпваме съвсем неразумно — каза отец Фланъгън. — Предлагам да обсъдим цялото събитие точка по точка и така…