— Баща ти ми повярва — забелязах аз.
— Татко е съвсем друг. Първо, той не е нито обикновен, нито прост човек. Освен това предварително знаеше някои неща и беше подготвен. Нали има един от онези телефони! Така или иначе, все пак е знаел повече от другите.
— Да, знаеше нещо — съгласих се аз, — но не кой знае колко.
— Аз не съм говорила с него, нямах възможност. Не можех да му задавам въпроси пред всички тези хора, обаче знам, че е замесен в цялата тази история. Опасно ли е, Брад?
— Не мисля. Поне засега техният свят не ни заплашва. Ако изобщо някаква опасност е надвиснала над главата ни, тя идва от самите нас. Ние трябва да вземем решение и то на всяка цена трябва да бъде правилно, не можем да си позволим да допуснем грешка.
— Откъде ще знаем кое решение ще бъде правилно — каза Нанси. — Никога досега не се е случвало подобно нещо.
Там е бедата, помислих си аз. Нямаше на какво да базираме решението си.
Отвън долетяха викове и аз се приближих до прозореца, за да мога да виждам цялата улица. По средата вървеше Хайъръм Мартин и в ръката си държеше телефон без жица.
Нанси също го видя и рече:
— Я виж, носи ти телефона. Интересно, не допусках, че ще ти го върне.
Крясъците, които бях чул, издаваше Хайъръм. Те приличаха на песен, гръмка и подигравателна.
— Хайде, излез и си вземи телефона! Дръж си проклетия телефон!
Нанси притаи дъх, а аз отидох до вратата, рязко я отворих и излязох на верандата.
Щом приближи портата, Хайъръм спря да пее. Стояхме и се гледахме, без да откъсваме поглед един от друг. Тълпата зашумя и се люшна към нас.
Хайъръм вдигна апарата високо над глабата си.
— На! — изрева той. — Дръж си телефона, мръсен…
Тълпата ревеше и не можах да чуя края.
Тогава Хайъръм запрати телефона към мен. Но той беше съвсем неподходящ за хвърляне и затова не можа да ме достигне. Слушалката литна настрана и жицата, която я съединяваше с апарата, се проточи след нея. Когато жицата се изпъна, телефонът се отклони от първоначалната си траектория и се тресна на асфалта някъде между портата и верандата. На всички страни се пръснаха късчета натрошена пластмаса.
Без да се усетя и без дори да се замисля, аз се втурнах към портата. Душеше ме бяс. Хайъръм отстъпи малко назад, така че аз минах през вратата, излязох на улицата и се спрях лице в лице пред него.
Не можех повече да понасям Хайъръм Мартин. Беше ми дошъл до гуша. Вече два дена ми играеше по нервите и ми беше омръзнал до смърт. В мен живееше само една мисъл, само едно безумно желание — да го разкъсам, да го смажа от бой, за да не може никога вече да ми се присмива, да ми се подиграва, да ме тиранизира, закрилян от превъзходството на огромния си ръст.
Също както в детските години червената завеса на яростта се спусна пред очите ми и в ненавистта си аз знаех, че той ще ме пребие, както беше правил хиляди пъти в училище, но ми беше все едно; само изпитвах наслада, нетърпение да му нанеса колкото мога повече удари, преди той да ме е смазал.
Някой изрева:
— Направете им място!
Тогава аз се нахвърлих върху Хайъръм и той ме удари. Нямаше време и място да замахне добре, но юмрукът му се стовари върху ухото ми и аз залитнах от болка. Хайъръм веднага ми нанесе втори удар, обаче този път косо и почти не ме заболя. Сега вече аз се окопитих. Забих ръката в стомаха му, точно над колана, и когато той се преви от болка, праснах го в зъбите така, че кокалчетата на ръката ми се разкървавиха. Замахнах пак с всичка сила, когато върху главата ми изневиделица се стовари юмрук, в ушите ми забуча и пред очите ми засвяткаха звезди. Разбрах, че съм паднал, защото коленете ми се удариха в твърдия асфалт; все пак успях да се изправя и пред очите ми се проясни. Не си усещах краката. Като че ли се носех и плувах във въздуха. Само на крачка от мен изникна мутрата на Хайъръм, устата му плувнала в кръв, която се стичаше по ризата. Отново го ударих в зъбите — сигурно не толкова силно, колкото преди, но в мен не беше останала много сила. Той изгрухтя, сви се, а после се хвърли с глава напред.
И този път вече ме нареди.
Почувствувах, че падам назад; защо ли падам толкова дълго? Най-после стигнах земята, но тя беше много по-твърда, отколкото си мислех, и ударът при падането много по-болезнен от онзи, който ме повали.
Зашарих по земята и се опитвах да се опра на ръце, за да се изправя, и същевременно се питах имаше ли смисъл да ставам. Защото в момента, в който се изправя, Хайъръм ще ми стовари нов удар и аз пак ще се намеря на асфалта. Но не, трябва да се вдигна, трябва да се вдигам всеки път, докато в мен има капчица сила. Такива са правилата на играта, която ние с Хайъръм вечно играем. Всеки път, когато се надигах, той отново ме просваше, но аз продължавах да ставам, докато най-после повече не можех, ала никога не молех за пощада и никога не се признавах за победен. И ако можех да издържа тази игра до края на живота си, тогава победителят щях да бъда аз, а не Хайъръм.