Но тази път нещо не ме биваше. Не ставах. Може би беше дошъл часът, когато нямаше да се надигна.
Все още шарех по земята в усилието си да се изправя и в този момент напипах камъка. Навярно някое дете беше замерило куче или го беше хвърлило просто така. И камъкът стоял на улицата може би ден, два и сега аз го сграбчих с дясната си ръка и го стиснах здраво — съвсем удобен камък, голям колкото юмрука ми.
Едно грамадно месесто ръчище се спусна отгоре, сграбчи ме за ризата и ме изправи на крака.
— Ще те науча аз теб как се нападат представители на властта! — изхриптя някакъв глас.
И отново пред очите ми изплува размазаното кърваво лице, изкривено от злоба и ненавист, изпълнено с злорадство от физическата си власт над мене.
Пак почувствувах краката си и очертанията на физиономията пред мен се проясниха, започнах да различавам стената от лица в тълпата, която напираше, която чакаше да се развлече с едно убийство.
„Не трябва да се предавам“ — помислих си аз и си спомних всички предишни борби, когато не се предадох. Докато се държиш на крака, трябва да се бориш и даже ако си свален на земята и не можеш да станеш, не бива да се признаваш за победен.
Хайъръм ме беше сграбчил с две ръце за гърдите, лицето му на милиметър от моето. Стиснах ръка, хванах по-здраво камъка и замахнах. Всичката си последна сила, която можах да изстискам от себе си, вложил всичко в този удар; замахнах с цялата горна половина на тялото си и… право в челюстта.
Главата му рязко отхвръкна назад и се завъртя на дебелия му волски врат. Той се люшна, пръстите му се отпуснаха, сгърчи се и се просна на земята.
Аз отстъпих крачка назад и го погледнах отгоре; пред очите ми се проясни и започнах постепенно да усещам собственото си тяло — пребито, наранено, всеки мускул и всяка става туптяха от болка. Но това нямаше никакво значение — за първи път в живота си аз повалих Хайъръм Мартин. Победих го, защото използувах камъка, но никак не ме беше грижа за това. Не съм търсил никакъв камък, той сам се навря в ръката ми и аз само го сграбчих. Нямах намерение да го използувам, но това, че го направих, не променяше нещата. Ако имах време да помисля, може би умишлено щях да си послужа с него.
Някой изскочи от тълпата право към мен. Беше Том Престън.
— И вие ще го оставите да си отиде така, без нищо? — крещеше Престън на насъбралите се. — Той удари представител на властта! С камък! Той хвърли камък!
От навалицата изскочи друг човек, сграбчи Престън за рамото, повдигна го и го върна в първите редици на тълпата.
— Ти стой настрана — каза Гейб Томас.
— Но той го удари с камък! — пищеше Престън.
— Жалко, че не го удари с тояга — каза Гейб. — Трябваше да му пръсне черепа.
Хайъръм се размърда и седна. Посегна да извади револвера си.
— Само се опитай да го докоснеш — казах му аз. — Пипни го само с един пръст, и ще те убия, Бога ми!
Хайъръм ме зяпна. Представям си каква гледка съм бил. Той добре ме беше обработил и доста променил вида ми, но все пак аз го бях съборил на земята и стоях изправен на крака пред него.
— Той те удари с камък! — завика Престън. — Той те удари…
Гейб протегна ръка и хвана здраво Престън за кльощавото гърло. Стисна го и Престън раззина уста и езикът му се показа навън.
— Ти не се меси — каза Гейб.
— Но Хайъръм е представител на закона — запротестира Чарли Хътън. — Брад няма право да удря полицай.
— Виж какво, приятелче — отговори Гейб на притежателя на кръчмата. — Твоят полицай не е никакъв пазител на закона. Един полицай така ли се бие по улиците с хората?
През цялото време аз не свалях очи от Хайъръм, а и той също ме наблюдаваше, но сега изведнъж отвърна поглед от мен и отпусна ръка на земята.
Тогава разбрах, че съм спечелил битката — не защото бях по-силен или защото се бях бил по-добре от него (нито едното, нито другото беше вярно), а защото Хайъръм беше страхливец, защото, веднъж наранен, нямаше смелостта да стане и да се изложи на риска отново да изпита болка. Разбрах, че нямаше защо да се страхувам и от револвера му, защото Хайъръм Мартин не би могъл да убие човек освен в гръб.
Полицаят бавно се изправи на крака и остана така известно време. После вдигна ръка, внимателно опипа челюстта си, обърна се и си тръгна. Тълпата, която наблюдаваше с притаен дъх, му стори път да мине.