Гледах отдалечаващия се гръб и в мен се надигаше свирепо, кръвожадно злорадство. Най-после, след двадесет години, аз все пак набих най-заклетия си враг от детинство. Вярно, че не по съвсем правилен начин — трябваше да постъпя нечестно, за да възтържествувам. Но открих, че това няма значение. Честно или нечестно, нали го победих!
Тълпата бавно взе да отстъпва назад. Никой не ми проговори. Никой с никого не проговори.
— Изглежда, че няма други желаещи — каза Гейб. — Ако има, ще се наложи да си премерят силите първо с мен.
— Благодаря ти, Гейб — казах аз.
— За какво ми благодариш, като с нищо не ти помогнах — рече той.
Разтворих ръка и пуснах камъка. В тишината той изгърмя ужасно.
Гейб издърпа огромна червена кърпа от задния джоб на панталона си и пристъпи към мен. Сложи ръка на тила ми, за да подпре главата ми по-добре, и почна да ми бърше лицето.
— След един-два месеца пак ще заприличаш на себе си — успокои ме той.
— Ей, Брад! — пробикна се някой от навалицата. — кой този твой приятел?
Не видях кой извика. Имаше прекалено много хора.
— Господине! — извика друг. — Да не забравите да му избършете носа!
— Хайде! — изрева Гейб. — Хайде, покажи се, остроумнико! Ела да видиш как ще помета улицата с теб!
Баба Джоунс извика силно, за да я чуе чичо Андрюс:
— Това е шофьорът, дето смачка на Бранд колата. Както разбирам, ако още някой излезе да се бие с Брад, първо ще има работа с него.
— Самохвалко! — изрева в отговор чичо Андрюс. Изведнъж видях Нанси — тя стоеше до портата, а лицето й беше същото както едно време, преди много години, когато наблюдаваше битките ми с Хайъръм. Тя беше отвратена. Не можеше да търпи побоища, смяташе ги за нещо много противно.
Вратата на моята къща рязко се отвори и Джерълд Шърууд се втурна по алеята. Той дотича и ме сграбчи за ръката.
— Бързо! Обади се сенаторът. Те са вече тук, чакат те на източния край на шосето.
18.
До преградата чакаха четирима души. Малко по-нататък имаше паркирани няколко коли. Наоколо стояха на групи бойници от армията на щата. На половин миля по на север все още копаеше екскабаторът.
Крачех към мястото, където ме чакаха, и се чувствувах последен глупак. Знаех, че изглеждам ужасно, като че ли се връщам от разходка из ада.
Ризата ми беше изпокъсана, а лявата половина на лицето ми гореше, сякаш стъргана с гласпапир. На дясната ми ръка зееха рани от зъбите на Хайъръм, а с лявото си око вече почти не виждах.
От нашата страна на преградата си стояха както по-рано купищата изтръгнати от корен при бурята растения, само на двадесетина метра от двете страни на пътя беше разчистено.
Щом се приближих, веднага познах сенатора. Никога не бях го виждал, но бях гледал негови снимки във вестниците. Той беше едър, добре сложен, с бяла коса и вечно гологлав. Носеше двуреден костюм и яркосиня връзка на бели точки.
Вторият беше военен със звезди на пагоните, а третият — дребно човече със зализана коса и строги, студени черти. Четвъртият също не беше висок, но топчест и синеок — за пръв път виждах толкова ясносини очи.
Като се приближих на три крачки до тях, усетих лекото съпротивление на преградата. Отстъпих назад и погледнах сенатора.
— Вие навярно сте сенаторът Гибс — казах. — Аз съм Брадшо Картър, за когото ви е говорил Шърууд.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза сенаторът. — Очаквах и Джерълд да дойде с вас.
— Настоявах да дойде — отговорих, — но той реши, че няма нужда. Там изобщо се разделиха на две мнения. Кметът искаше да определи комисия, а Шърууд се противопостави категорично.
Сенаторът кимна.
— Мога да си представя — каза той. — Значи ще говорим само с вас.
— Ако предпочитате, да избикаме още някого.
— Не, не, няма смисъл. Нали вие сте този, който разполага с важни сведения?
— Да.
— Извинявайте, господин Картър — каза сенаторът, — да ви представя генерал Уолтър Билингс.
— Приятно ми е — рекох аз.
Беше ми много странно да се запознавам с хора, без да се ръкувам с тях.
— А това е господин Артър Нюкуум — продължи сенаторът.
Човекът със строгите, студени черти ми се усмихна смразяващо. От пръв поглед се виждаше, че няма да търпи никакви шеги. Беше явно възмутен до дъното на душата, че е било допуснато появяването на някаква преграда.
— Господин Нюкуум е от Външното министерство — каза сенаторът. — А това е доктор Роджър Давънпорт, биолог — един от най-известните.
— Добро утро — поздрави докторът. — Мога ли да ви попитам от какво сте пострадали?