Аз му се усмихнах — дебеланкото от пръв поглед ми стана симпатичен.
— Имахме малко спречкване с един съгражданин.
— Милвил трябва да е много възбуден — каза Билингс. — Няма да се учудя, ако в скоро време стане трудно да се запази редът…
— Боя се, че имате право — отговорих аз.
— Сигурно ще ви трябва доста време, за да разкажете всичко — предположи сенаторът.
— Не много, но все пак…
— Тук някъде имаше столове — обади се генералът. — Сержант, къде са…
Още не беше довършил — и сержантът с двамата войници, които стояха досами пътя, вече носеха сгъваемите столове.
— Дръжте! — извика ми сержантът и ми подхвърли един стол през преградата. Аз го хванах във въздуха и докато го разгъвах и нагласявах, четиримата от другата страна също се оправяха със столовете си.
Гледката отстрани трябва да е била доста оригинална: петима души, седнали посред едно шосе на леки походни столове!
— Е, мисля, че вече можем да започнем — каза сенаторът. — В какъв ред предлагате да протече разговорът, генерале?
Генералът кръстоса крака, замисли се за миг и отговори:
— Този млад човек има да ни довери някои много важни неща. Защо да не го оставим да ни разкаже всичко поред, а ние просто да седим и да го слушаме.
— Да, разбира се, нека първо чуем какво ще ни каже той — присъедини се Нюкуум. — Знаете ли, сенаторе…
— Да, да — нетърпеливо го прекъсна сенаторът, — признавам, обстановката е малко необикнобена. За пръв път участвувам в разговори на открито, но…
— Това беше единственият възможен начин — каза генералът.
— Историята е доста дълга — предупредих аз — и някои неща от нея може да ви се сторят съвсем невероятни.
— Същото се отнася и за тази така наречена преграда — каза сенаторът.
— Но, както виждам, вие сте единственият човек, който може да хвърли малко светлина — обади се Давънпорт.
— И така, да започваме — рече сенаторът.
Започнах да разказвам за втори път. Говорех бавно и внимателно и се мъчех да предам всичко до най-малките подробности. Те не ме прекъсваха. На няколко пъти нарочно замълчавах за момент, за да им дам възможност да ме попитат, ако нещо не им е ясно, но първия път Давънпорт ми направи знак да продължа, а втория и четиримата търпеливо ме изчакаха да заговоря отново.
Това ми действуваше на нервите — хиляди пъти по-добре щеше да бъде, ако ме прекъсваха. А така всичко, което казвах, се приемаше с гробно мълчание и се напрягах да разбера по изражението на лицата им доколко го приемат за истина. Но не можах да доловя никакво трепване на тези застинали лица. Започна да ми се струва, че в техните очи всичко изглежда безкрайно глупаво.
Най-после свърших и се облегнах назад.
От другата страна на преградата Нюкуум се размърда неспокойно.
— Моля за извинение, господа — каза той, — но аз протестирам. Не разбирам кой ни изпрати да се влачим чак дотук, за да слушаме нелепите истории на този човек…
— Артър — прекъсна го сенаторът, — за господин Картър поръчителствува Джерълд Шърууд, мой много добър приятел. Познавам Шърууд повече от тридесет години и трябва да ви кажа, че той е много проницателен човек, във висша степен трезв и делови и при това съвсем нелишен от въображение. Колкото и да ни е трудно да приемем за истина съобщението на господин Картър или поне някои точки от него, аз все пак съм сигурен, че можем да го вземем като основа за обсъждане. И нека ви напомня, че това са първите конкретни сведения, на които можем да се опрем.
— Аз също не мога да повярвам нито дума от това, което чухме — каза генералът. — Но ето пред вас стои преградата и тя е неопровержимо доказателство, макар че засега е недостъпна за нашето разбиране; ясно е, че ние сме в положение, когато трябва и по-нататък да приемаме сведения, колкото невероятни и неразбираеми да ни се струват.
— Нека предположим за момент, че всичко, което чухме, е истина — каза Давънпорт. — Нека се опитаме да намерим някакво рационално…
— Но това е невъзможно! — избухна Нюкуум. — То е предизвикателство към всичките ни знания.
— Господин Нюкуум — каза биологът, — откак съществува на този свят, човек най-малко хиляда пъти се е отказвал от свите знания. Допреди няколко века той знаеше, че Земята е център на вселената. Преди по-малко от тридесет години той знаеше, че не е възможно да се лети до други планети, а преди сто години знаеше, че атомът е неделим. И какво знаем сега ние с вас — че времето е непостижимо и не може да се управлява, че едно растение не може да има разум. Позволете да ви кажа…
— Да не би да искате да кажете, че приемате за истина всичко това? — изуми се генералът.