— Ако въобще съществуват — напомни Нюкуум.
— Господа — обърна се сенаторът, — ние изпускаме нещо много важно. Преградата съществува, тя е реалност. И не пропуска нищо живо да мине през нея…
— В това още не сме сигурни — каза Давънпорт. — Спомнете си случая с колата. В нея трябва да е имало някакви микроорганизми. Другояче не е възможно. Аз предполагам, че преградата не е стена срещу живота въобще, а само срещу тези живи същества, които чувствуват, които разсъждават. Срещу тази високоразвита форма на живот, която е осъзнала собственото си съществуване.
— Така или иначе, пред нас е едно несъмнено доказателство, че става нещо много странно — додаде сенаторът. Ние не можем просто да си затворим очите пред този факт. Трябва да действуваме и да се опираме на сведенията, с които разполагаме.
— Добре тогава, да пристъпим към работа — каза генералът. — Можем ли да предположим, че по един или друг начин чуждоземците ни застрашават?
Аз кимнах:
— Да. При известни обстоятелства.
— При какви именно обстоятелства?
— Не знам. Откъде да знам какво мислят те?
— И все пак потенциална възможност за заплаха съществува, нали?
— Мисля, че прекалено много наблягаме на въпроса за опасността — каза Давънпорт. — По-напред трябва да…
— Моя първа задача е да предвидя всички възможности за евентуална опасност — поясни генералът.
— И ако има опасност, тогава какво?
— Можем да ги спрем — продължи генералът, — ако действуваме бързо и не се разтакаваме. Ако започнем да действуваме, преди те да са завзели голяма територия. Имаме начин да ги спрем.
— Вашите военни умове могат да измислят само това: да използуват сила! — избухна Давънпорт. — Е, да, разбира се, една термоядрена експлозия ще унищожи целия чужд живот, който е успял да проникне на Земята. Възможно е даже да разбие прага на времето и завинаги да затвори пътя на нашите извънземни приятели към Земята…
— Приятели? — изстена генералът. — А откъде знаете, че са приятели?
— Естествено, не знам — каза Давънпорт. — А вие откъде знаете, че са врагове? На нас ни трябват още много данни, трябва да установим връзка с тях…
— Идокато вие събирате вашите сведения, те ще успеят да укрепят преградата и да я придвижат…
Давънпорт излезе от кожата си:
— Рано или късно човечеството трябва да намери начин да разрешава проблемите си без употребата на груба сила. И може би вече е настъпил този момент. Вие предлагате да пуснем бомба над града. Като оставим настрана етичната страна на въпроса — убийството на неколкостотин невинни хора…
— Забравяте, че тези неколкостотин души ще бъдат залог за безопасността на хората от цялата планета — каза рязко генералът. — Няма да предприемаме нищо прибързано. Ще направим тази крачка само след като грижливо обмислим всичко. Преди да вземем решение, ще обмислим въпроса от всички страни.
— Само фактът, че допускаме такова разрешение на проблема, е достатъчен, за да полазят ледени тръпки по гърба на цялото човечество — рече биологът.
Генералът поклати глава.
— Да допускам неприятни възможности като тази, е мой дълг — заяви той. — В случай на нужда дори съображението за етичност не би ме…
— Господа! — слабо се възпротиви сенаторът. Генералът ме погледна. Изглежда, бяха забравили за моето присъствие.
— Моля за извинение — каза ми той. — Не трябваше да говоря така.
Кимнах мълчаливо. Не бих могъл да обеля дума, дори да ми дадяха един милион долара. Всичко в мен се беше свило, гърлото ми пресъхнало и се страхувах да помръдна.
Ни най-малко не очаквах подобно нещо. Вярно, след като го чух, разбрах, че всъщност не е трябвало да очаквам друго. Трябваше да съобразя каква ще бъде реакцията на света към такова събитие, а ако не можех сам да се досетя, трябваше само да си спомня думите, които Грант Пияницата с мъка произнесе, когато се гърчеше на пода в кухнята ми.
„Те ще се опитат да хвърлят бомбата — каза той тогава. — Не им давай да пуснат бомбата…“ Нюкуум ми отправи леден, пронизващ поглед.
— Вярвам, че няма да разкажете това, което чухте тук — рече той.
— Ние ви имаме доверие, млади господине — окуражи ме сенаторът. — Вие ни държите в ръцете си.
Разсмях се насила. Сигурно смехът ми е прозвучал грозно.
— Какъв смисъл има да разправям? — казах аз. — Ние тук сме мишена. И да казвам, и да не казвам, все едно. Няма къде да избягаме.
И изведнъж в съзнанието ми мина като мълния мисълта: ами ако преградата ни опази от бомбата? Но не, веднага разбрах колко е наивно. Преградата съществува само за живота или ако Давънпорт е прав (а той сигурно беше) — за тези същества, които разсъждават, които са осъзнали собственото си съществуване. Вече се бяха опитали да я взривят и какво излезе? Все едно, че нямаше преграда. Не оказа никаква съпротива. А и самата тя не пострада.