От гледна точка на генерал Билингс бомбата може изведнъж да разреши всички проблеми. Тя ще унищожи целия живот: това щеше да бъде практическото приложение на заключението на Алф Питърсън как може да се унищожи едно вредно растение с много висока приспособимост. Възможно е термоядреният взрив да не успее да унищожи загадъчния механизъм на границата на времето, но той ще унищожи целия живот и смъртоносната радиация така ще отрови местността, че още дълго време натрапниците няма да могат да преминат на Земята.
— Надявам се, че вие ще внимавате не по-малко от мен — казах на генерала. — Ако не намерите друг изход и сметнете, че това е единственото разрешение, направете го, без да известявате предварително.
Генералът сви устни и мълчаливо кимна.
— Настръхвам при мисълта какво ще стане с Милвил…
— Засега е още рано да се тревожите — прекъсна ме сенаторът. — Това е само една от многото възможности. Ние дори няма още да я обсъзкдаме. Нашият приятел генералът малко избърза.
— Аз поне честно си казвам какво мисля — оправда се генералът. — Не рисувам картината с розови бои и не се опитбам да замазвам очите на никого.
Той явно смяташе, че другите тъкмо това правят.
— Едно нещо трябва да разберете — казах им аз. — Каквото и решение да вземете, не можете да го направите скрито-покрито. Трябва да действуваме честно, прямо. Има хора, чиито мисли Цветята могат да четат, и не са малко хората, на които Цветята четат мислите в този момент. Тези хора дори не подозират това, а ние няма как да разберем кои са. Може би те четат мислите на някого от нас. Много е възможно да следят стъпка по стъпка всеки етап от вземането на решение.
Такава мисъл явно не им минаваше през ума. Аз споменах за това, когато им разказвах приключенията си, но не бяха обърнали внимание. Толкова много неща им се бяха струпали наведнъж, че им трябваше време, за да ги асимилират.
— Какви са ония хора край колите? — попита Нюкуум.
Обърнах се и погледнах назад.
Там се беше изсипал сигурно половината град. Бяха дошли да видят какво ще стане. Човек не може да ги обвини в празно любопитство: имаха всички основания да се тревожат, да искат да разберат какво ще стане с техния живот. Сигурно голяма част ми нямаха доверие, особено след всичко, което Хайъръм и Том бяха наговорили за мен, а ето — аз седях на средата на пътя и разговарях с големците от Вашингтон. Навярно се чувствуваха отритнати, измамени и смятаха, че и те трябва да присъствуват на това съвещание.
Отново се обърнах към четиримата отвъд преградата.
— Всичко това е много важно — казах аз настойчиво. — Ако не успеем този път, сигурно ще изгубим и всички други шансове.
— Какви шансове? — попита сенаторът.
— Това е първата ни възможност да установим връзка с обитатели на друг свят. И естествено не последна. Когато навлезем масово в космоса…
— Но ние засега още не сме постигнали това — възрази Нюкуум.
Безнадеждно беше. Прекалено много очаквах от хората, които се бяха събрали във всекидневната ми; прекалено много очаквах и от тези тук, на пътя, които дойдоха от Вашингтон.
Те нямаше да могат да издържат изпитанието, щяха да се провалят. Ние, хората, никога нямаше да издържим изпитанието. Просто така сме устроени и затова винаги ще се проваляме. Късогледи сме си по природа, и не само късогледи, но и себелюбиви, егоистични; това ни пречи да се отклоним от тясната, утъпкана човешка пътечка.
А може би тази ограниченост не е присъща само на хората, може би и Цветята, които сега се изправиха пред нас, и всички други извънземни също така вървят по тесен утъпкан път като нас.
Безпомощно разтворих ръце, но моите събеседници едва ли забелязаха жеста ми. Всички бяха вперили погледи някъде зад мен, по пътя.
Рязко се обърнах — към нас вървеше цялата тълпа, която допреди малко стоеше между струпаните коли. Беше вече изминала половината път и продължаваше да върви мълчаливо, с някаква непреклонна решителност.
— Какво ли искат, а? — попита сенаторът доста нервно. Най-напред вървеше Джордж Уокър, месарят от „Червеният бухал“, а зад него Буч Ормсби от бензиностанцията и Чарли Хътън — съдържателят на „Веселата бърлога“. Тук беше и Даниъл Уилоуби, който явно не се чувствуваше много удобно — той е от ония хора, които не обичат тълпата. Хиги и Хайъръм ги нямаше, но затова пък Том Престън беше налице. Потърсих с поглед Шърууд, въпреки че бях сигурен, че няма да го открия — той не би се смесил с тълпата. И действително го нямаше. Но за сметка на това пък беше пълно с други хора и всички познати. Лицата им бяха мрачни, изпълнени с решимост.