Отстъпих настрани и те изтрополиха покрай мен, без някой дори да ме погледне.
— Чуйте, господин сенаторе — започна Джордж Уокър и гласът му проехтя много по-силно, отколкото беше необходимо. — Нали вие сте сенаторът?
— Да — отговори той. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Точно затова сме дошли — да разберем с какво можете да ни бъдете полезен. Ние сме нещо като делегация — каза Уокър.
— Разбирам.
— Ние изпаднахме в беда — продължи Джордж Уокър. — Всички честно сме си плащали данъците и имаме право на помощ. Ето, аз съм месар в супермаркет, а сега, след като никакви клиенти не могат да влязат в града, просто не знам какво ще правим. Защото без купувачи от околността ние сме направо изгубени и ще трябва да затворим магазините. Естествено, търгуваме и с милвилци, но това е нищо и не си струва да държим магазина за толкова малка клиентела. Пък и тукашните хора скоро няма да имат с какво да плащат, а ние не продаваме на кредит. Месо има откъде да доставяме, но за продаването…
— Един момент — прекъсна го сенаторът. — Нека обсъдим всичко подред, да не избързваме толкова. Вярно, че при вас изникнаха големи затруднения, на нас това ни е известно и ние ще направим всичко, което е по силите ни…
— Вижте какво, сенаторе — намеси се един дебел глас. — Тук има хора в много по-тежко положение от Джордж. Ето аз например — работя извън града и завися изцяло от седмичната си надница, за да купя на децата храна и обувки и да платя данъците си. А сега не мога да отида на работа и няма да получа нищо. Пък и не съм само аз — такива като мен колкото искате. И нямаме скътани пари за черни дни. Което е право, тук, в нашия град, я има, я няма един-двама души да са си сложили пари настрана. Всички сме…
— Почакайте малко — примоли се сенаторът, — оставете ме и мен да кажа една дума. Дайте ми малко време. Във Вашингтон знаят какво става тук. Те знаят пред какви затруднения сте изправени. Ще се постараят с всички сили да ви помогнат. В конгреса ще се предложи законопроект да ви се отпусне помощ и аз ще работя неуморно, няма да отдъхна, докато не се прокара законът без никакви протакания. И не само това. В източните щати няколко вестника и телевизионни компании вече започнаха акции за събиране на помощи за Милвил. И това е само началото. Ще се направи много за…
— По дяволите, сенаторе — остро изписка един стържещ глас, — не ни трябват на нас такива неща! Не искаме вашите помощи и подаяния. Единственото, което искаме, е да ни помогнете да се върнем на нашите работни места.
Сенаторът се видя в чудо.
— Тоест вие искате от нас да махнем преградата?
— Вижте какво, сенаторе — обади се човекът с дебелия глас, — години наред правителството харчи милиарди долари, за да изпрати човек на луната. С всичките тези учени, които имате, бихте могли да отделите малко време и средства, за да ни извадите оттук. Плащаме данъци, а засега все още нищо не сме получили…
— Да, но това изисква повече време — каза сенаторът. — Първо ще трябва да се изясни какво е естеството на преградата и чак след това начинът за нейното премахване. А да ви кажа честно, такава задача не може да се реши за един ден.
През тълпата си проби път Норма Шепърд, секретарката на доктор Фейбиън, и застана точно пред сенатора.
— Но все пак нещо трябва да се направи — рече тя. — Трябва, разбирате ли? Някой трябва да намери начин. В тоя град има хора, на които сега се налага болнично лечение, а ние не можем да ги закараме. Някои от тях може да умрат, ако не успеем да ги настаним в болница. Ние имаме само един доктор и той вече не е млад. Той е отличен доктор и дълго години ни лекува, но с тежко болните не може да се справя, нито пък има необходимите лекарства и апаратура. Това е непосилна работа за един човек, той никога не я е вършил сам и винаги честно казваше, че не може да се справя сам…
— Драга госпожице — опита се да я успокои сенаторът, — разбирам вашата загриженост и напълно ви съчувствам; можете да бъдете напълно сигурна, че…
Ясно беше, че моята среща с представителите на Вашингтон е приключила. Бавно тръгнах надолу по пътя или по-скоро покрай пътя, по разораната земя, от която вече надничаха първите зелени стръкчета. Семената, които загадъчната буря зася, бяха покълнали удивително бързо и сега се устремяваха към светлината.
И с болка си помислих каква ли реколта щяха да дадат…
Чудех се дали Нанси се сърди много за боя с Хайъръм Мартин. Видях онзи познат израз на лицето й, а след това тя се обърна и изчезна по алеята. И когато Шърууд долетя, за да каже, че Гибс се е обадил, тя не дойде с него.