В този кратък миг в кухнята, когато усетих тялото й притиснато до моето, тя отново стана предишната Нанси — момичето, с което вървяхме хванати за ръце, което се смееше с плътния си гърлен смях и без което не можех нито ден, както и то без мен.
„Нанси — едва не извиках аз. — Нанси, моля, те, нека бъде пак както преди!“
Но навярно никога нямаше да бъде същото. Може би за това беше виновен Милвъл — той беше застанал между нас, защото през годините, когато беше далече оттук, Нанси успя да се откъсне от нашия град, а аз останах, още по-дълбоко се обвързах с града, пуснах корени.
Не, мислех си, не можеш да тръгнеш назад през праха на миналите години, през спомените, през събитията, през промените, настъпили в теб и нея, и да се опиташ да си върнеш някой ден или дори час. А и да ти се удаде това, няма да можеш да го очистиш от наслоилия се прах и никога не ще му върнеш предишния блясък. Но може би той никога не е бил бляскъв? Може би ти сам си го измислил такъв през дългите часове на самотата…
Нищо чудно, ако такъв светъл ден или час идва само веднъж в живота на човека, и то не на всеки човек. Възможно е да съществува закон, който да не позволява той да се повтори.
— Брад! — извика някой.
През цялото време бях вървял, забил нос в земята, без да гледам накъде вървя. Като чух името си, стреснато вдигнах глава и видях, че съм стигнал до струпаните коли.
На една от тях се беше подпрял Бил Донъвън.
— Здрасти, Бил — казах аз. — Защо не си с останалите?
Бил се намръщи.
— Вярно е, че ни трябва помощ — отговори той. — Само че можем да почакаме, а не да хукнем веднага и да започнем да хленчим. От първия удар още виж как се огънахме. В края на краищата трябва да имаме и малко уважение към самите себе си.
Аз кимнах, но не бях съгласен с него.
— Много са изплашени — казах аз.
— Че сме изплашени, всички сме изплашени, но какъв е смисълът да блеят и да се суетят като стадо овце!
— Какво стана с децата? — попитах аз.
— Здрави и читави — отговори той. — Джейк успя навреме да ги прибере, точно преди да започне да се движи преградата. Взе ги у тях. Наложи се да разбие предната брата, за да се добере до децата. Той разбива, а Мърт през цялото време му се кара. Толкова врява дигна за една врата!
— А как е жена ти?
— Лиз… добре е. Плаче за децата и се чуди какво ще стане с нас. Но малките са на сигурно място, това е най-важното.
Той почука с ръка по колата.
— Ще се оправим някак си. Може и да не стане толкова бързо, но ще се оправим. Няма нещо на света, с което човек не може да се справи, стига да поиска. Ще вземат хиляда учени да се занимават с преградата, да умуват и може да не е след ден-два, но все ще измислят нещо.
— Да — казах аз, — сигурно ще измислят.
Стига някой побъркан генерал да не натисне първо копчето на страха. И стига да не решим да приложим сила и хвърлим всичко във въздуха, вместо да се опитаме да решим проблема.
— Какво става с теб, Брад?
— Нищо — отговорих аз.
— Сигурно и ти си имаш грижи — каза той. — Това, дето нареди Хайъръм, е хубаво, отдавна трябваше. А телефонът, който той изпрати по тебе…
— Да — рекох, — от ония е.
— Говори се, че си бил на някакъв друг свят или нещо такова. Как го правиш тоя номер? На мен ми звучи малко като врели-некипели, но всички говорят…
Две момчета с войнствени викове се провряха между колите и хукнаха нагоре към тълпата, която все още спореше със сенатора.
— Децата са се побъркали от радост — забеляза Доновън. — Такава радост никога не се преживявали. По-интересно дори от цирк.
С гръмки радостни викове притичаха още няколко деца.
— Да не би пък да се е случило нещо? — попита Донъвън.
Първите две момчета стигнаха в това време тълпата, задърпаха големите за ръцете и почнаха високо да им разправят нещо.
— Така изглежда — казах аз.
Някои се отделиха от тълпата и забързаха към града; отначало вървяха, след това се втурнаха бегом.
Когато ни приближиха, Донъвън им прегради пътя.
— Какво става? — изрева той. — какво се е случило?
— Пари — извикаха в отговор те. — Някой е намерил пари.
Сега вече цялата тълпа беше оставила преградата и тичаше по пътя. Мей Хътън ми извика:
— Бързо, Брад! В градината ти има пари!
Пари в моята градина! Боже мой, какво ли още ще се случи!
Хвърлих бегъл поглед на четиримата мъже от Вашингтон, които стояха зад преградата. Може би си мислеха, че целият град е просто полудял. Да, имаха основание да си мислят така.
Излязох на пътя и бавно се затътрих след тълпата към града.