19.
Когато тази сутрин се върнах от чуждия свят, оказа се, че той чрез някакво тайно вълшебство беше превърнал лилавите цветя, които растяха в мочурестата низинка зад къщата ми, в ниски храсти. Още тогава в тъмнината аз опипах щръкналите на всички страни клончета и усетих много набъбнали пъпки. А сега пъпките бяха разцъфнали и от всяка пъпка поникнали не листа, а миниатюрни петдесетдоларови банкноти!
Лен Стрийтър, учителят по естествени науки, ми подаде една от тях.
— Това е просто невъзможно — каза той.
Разбира се, че беше невъзможно. Нито един нормален храст няма да роди петдесетдоларови банкноти или каквито и да хартийки вместо листа.
В градината се беше събрал страшно много народ — всички, които бяха на пътя и се разправяха със сенатора, и още толкова. Като че ли се беше изсипал целият Милвил. Те тъпчеха между храстите и ревяха, опиянени от възторг. Имаше защо. Повечето въобще не бяха виждали петдесетдоларови банкноти, а сега пред очите им растяха хиляди.
— Ти си ги разгледал добре. Сигурен ли си, че са истински? — попитах учителя.
Той извади от джоба си лупа и ми я подаде.
— Погледни сам.
Втренчих се — безспорно много приличаха на петдесетдоларови банкноти, въпреки че единствените, които бях виждал, бяха онези тридесет, които Шърууд ми даде в плика. А тогава никак не ги разглеждах, само им хвърлих бегъл поглед. Но през лупата видях, че хартията им е точно като на другите пари, а и всичко останало изглеждаше автентично, включително серийният номер.
И докато се взирах през лупата, разбрах, че са истински. Това бяха… как по-точно да се изразя… потомците на парите, които Тъпър открадна от мен.
Изведнъж разбрах как е станало всичко и душата ми се смрази.
— Възможно е — казах на Стрийтър. — За онези там всичко е възможно.
— Кои онези? От твоя другия свят ли?
— Стига с тоя мой свят, мой свят! — изревах вън от себе си. — Той е толкова мой, колкото твой! Това е съвсем друг свят! Как да го набия в тъпите ви глави…
Не се доизказах. И съм доволен, че не можах.
— Извинявай — рече Стрийтър. — Не исках да кажа това.
В този момент видях Хиги, той стоеше на средата на пътечката, която водеше към моята къща, и викаше, за да привлече вниманието:
— Слушайте всички! Послушайте ме, съграждани!
Тълпата започна да утихва, но Хиги продължи да крещи, докато не млъкнаха всички.
— Престанете да късате тези листа! — извика той. — Оставете ги да си растат.
— По дяволите, Хиги — каза Чарли Хътън, — ние откъснахме само няколко, за да ги разгледаме по-добре.
— Добре де, но недейте повече — отряза кметът. — Всеки откъснат лист е петдесет долара чиста загуба. Дайте им малко време да пораснат, да стигнат нормална големина, след това сами ще опадат и ние ще трябва само да ги съберем — и всяко едно листче във вашите джобове ще бъде чисти парици.
— А ти откъде знаеш? — остро извика баба Джоунс.
— Не е толкова трудно да се разбере — каза кметът. — Това са прекрасни растения, които раждат пари за нас. Единственото нещо, което се иска, е да не им се бъркаме и да ги оставим да си вършат работата.
Той огледа тълпата и изведнъж забеляза мен.
— Нали така, Брад? — попита кметът.
— Страхувам се, че е така — отговорих аз.
Тъпър беше откраднал парите и ясно е, че Цветята ги бяха взели за образец, по който да направят листата. Бях готов да се хвана на бас, без да оглеждам всичките храсти, че в безбройното множество от листа-банкноти има само тридесет серийни номера.
— Искам да знам едно — каза Чарли Хътън. — как според теб ще си ги разделим? Разбира се, като узреят.
— Е, още не съм мислил по този въпрос — отговори кметът. Може би най-уместно ще е да ги вложим в един общ фонд, който ще отпуска на нуждаещите се колкото им трябва.
— Това е несправедливо — каза Чарли. — Така едни ще получат повече, други по-малко. Най-хубаво ще е да си ги разделим поравно. Всеки да получи своя дял и да прави с него каквото иска.
— Може би си прав. Предложението ти е разумно — рече кметът. — Все пак не трябва да решаваме прибързано. Следобед ще назначим комисия, която да разгледа въпроса. Всеки, който има предложения, може да ги внесе и те ще бъдат най-обстойно разгледани.
— Господин кмете — изписука с тънкия си гласец Даниъл Уилоуби, — струва ми се, че не вземаме под внимание едно обстоятелство. Каквото и да разправяте, това не са пари.
— Но те толкова приличат на истински! Веднъж само да пораснат, и никой няма да може да ги отличи от останалите.
— Прав сте, те приличат на истински — съгласи се нашият банкер. — Сигурно много хора ще се излъжат. Може би въобще никой няма да познае, че не са истински. Но ако се разбере откъде идват, каква ще бъде според вас стойността им тогава? И не само това, ще се родят подозрения, че всички пари, които излизат от Милвил, са фалшшви. Щом можем да си отгелждаме банкноти по петдесет долара, защо да не можем и по десет или двадесет?