— Не виждам за какво е този шум! — изрева Чарли Хътън. — Никой нищо няма да разбере. Няма да разгласяваме я. Ще си държим езика зад зъбите. Ще пазим тайна. Ще дадем клетва, че няма да кажем нито думичка на никого.
Из тълпата се разнесе одобрителен шепот. Даниъл Уилоуби почервеня, като че ли го бяха душили. Само мисълта, че несметното количество пари е фалшиво, безкрайно оскърбяваше чувствителната му душа.
— Тъкмо тези неща ще може да реши моята комисия — мазно каза кметът.
По начина, по който го каза, на всички им стана ясно, че той вече знае какво ще реши комисията.
— Хиги — обърна се към него адвокатът Никълс, — ние изпускаме още едно доказателство. Тези пари не са наши.
— А чии са тогава? — яростно изрева кметът.
— Ами как чии са, на Брад — каза Никълс. — Те растат в неговата градина, значи са негови, собствени. Нито един съд няма да решш въпроса другояче.
Всички замръзнаха. Стотици очи се извърнаха към мен. Почувствувах се като хванат натясно заек, в който са насочени цевите на стотици пушки.
Кметът с мъка преглътна.
— Сигурен ли си? — попита той.
— Абсолютно — отговори Никълс.
В мъртвата тишина стотиците очи продължаваха да ме държат под прицел.
Огледах се — отбсякъде срещнах само вперени очи. Никой не промълви дума.
Нещастни, подлъгани, слепи глупаци, помислих си аз. Те виждаха само едно: пари в джобовете си, богатство, каквото никой от тях не смееше да сънува дори. Те не виждаха в това заплахата (а може би обещанието) на чуждото непознато племе. Което чука на вратата ни и иска да влезе. И не знаеха, че заради тези чужденци над нашия град е надвиснала, готова да избухне, чудовищна енергия, която ще донесе ужасна смърт.
— Кмете — казах аз, — на мен не ми трябват тия хартийки.
— О, Брад, това е страшно благороден жест от твоя страна — рече той. — Сигурен съм, че нашите съграждани достойно ще го оценят.
— Не се съмнявам — каза Никълс. — По дяволите!
Изведнъж отчаян женски писък разцепи тишината… после още един… Писъците долитаха някъде зад мен и аз рязко се обърнах.
По хълма от къщата на доктор Фейбиън тичаше жена… Впрочем тичаше не е точната дума. Тя се мъчеше да тича, но всъщност едва-едва креташе. Цялото й тяло се извиваше в нечовешкото усилие да тича, вървеше, протегнала напред ръце, за да се подпре на тях, ако падне; направи още една крачка и не можа да се задържи на крака, строполи се, затъркаля се надолу и най-накрая спря — безформена купчина.
— Майра! — извика Никълс. — Боже господи, Майра, какво става?
Това беше госпожа Фейбиън; слънцето хвърляше ярките си лъчи върху бялата й коса — странно, светло, лъскаво петно на зелената поляна. Тя винаги е била дребна и слаба и вече толкова години как артритът я беше превърнал в полуинвалид. А сега, сгърчена на тревата, тя изглеждаше още по-слаба и по-дребна, толкова слаба и дребна, че просто ти ставаше болно да я гледаш.
Аз се втурнах към нея, след мен всички останали.
Бил Донъвън стигна пръв, коленичи и я взе на ръце.
— Спокойно, спокойно — шепнеше й той. — Вижте, тук са всичките ви приятели.
Очите й бяха отворени и като че ли й нямаше нищо, но продължаваше да лежи в ръцете на Бил и не се опитваше дори да помръдне, косата й беше паднала върху лицето и Бил я отмести от очите й с огромната си, непохватна, оцапана ръка.
— Докторът — каза тя. — Той е в безсъзнание…
— Но само преди час му нямаше нищо — недоумяваше Хиги. — Аз го видях само преди един час.
Тя почака, докато Хиги свърши, и след това каза, като че ли той изобщо не беше проговарял:
— В безсъзнание е и аз не мога да го свестя. Легна да си подремне и сега не мога да го събудя.
Донъвън се изправи — все още я държеше на ръце като малко дете. Тя беше толкова дребна, а той такъв огромен, че женицата приличаше на кукла в ръцете му, кукла с мило, набръчкано личице.
— Помогнете му — каза тя. — То ви помага цял живот, а сега и на него му трябва помощ.
Норма Шепърд докосна Бил за ръката.
— Занесе я у дома. Аз ще се погрижа за нея — каза тя.
— А мъжът ми? — настойчиво повтори госпожа Фейбиън. — кой ще му помогне? Ще можете ли да му помогнете?
— Да, Майра — каза Хиги. — Разбира се, че ще му помогнем. Няма да го оставим така. Той толкова е направил за нас. Ще измислим някакъв начин да му помогнем.
Донъвън тръгна по хълма с госпожа Фейбиън на ръце. Пред тях тичаше Норма.