— Трябва да отиде още някой да види какво можем да направим за нашия доктор — каза Ормсби.
— Е, Хиги? — заядливо попита Чарли Хътън. — Нали си специалист по съветите. Ха сега да те видя какво ще измислиш, тлъста муцуно!
— Някой трябва да му помогне — заяви Андрюс и удари с бастун по земята за по-голяма убедителност. — Сега докторът ни е нужен повече от всякога. В града има болни и ние тъй или иначе трябва да го изправим на крака.
— Ще направим каквото можем — каза Стрийтър. — Но работата е там, че между нас няма нито един, който да разбира поне малко от медицина…
— Ето какво ще направим — отново се обади Хиги. — Ще се свържем по телефона с някой лекари и ще им разкажем какво се е случило. Ще опишем симптомите и може би така ще успеят да поставят диагнозата и да ни посъветват как да го лекуваме. Норма е медицинска сестра — е, вярно, няма специално образование, но затова пък помага на доктора вече четири години; тя ни е сега надеждата.
— Така ще е най-добре — съгласи се Стрийтър. — Обаче пак е недостатъчно.
— Чуйте! — изписка чичо Андрюс. — Защо стоим тук и си чешем само езиците! Трябва да действуваме, и то незабавно.
Стрийтър има право, помислих си аз, навярно това е най-доброто, което можем да направим, но то не е достатъчно. Медицината не се състои само от устни съвети и инструкции по телефона. В Милвил има болни, които се нуждаят от много по-компетентна медицинска помощ, отколкото може да им даде един болен стар доктор, дори ако успеем да го вдигнем на крака.
А, изглежда, има и други, които могат да помогнат, и ако това е така, то по-добре да побързат, защото ще се добера до техния свят и ще ми станат само на цветя…
Крайно време беше онези оттатък да се поразмърдат. След като ни поставиха в това положение, нека да се опитат да ни измъкнат от него. Щом толкова настояват да ни докажат на какви нечувани подвизи са способни, има по-подходящи начини от растящите долари и другите идиотски фокуси.
Разбира се, можех да използувам някой от телефоните, прибрани от бараката на Пияницата и пазени в общината, но явно, че преди да стигна до тях, щеше да се наложи да пробия черепа на Хайъръм. Обаче реших, че ще е по-добре да мина без втори рунд с Хайъръм.
Огледах се за Шърууд в тълпата, ала не го открих, не видях и Нанси. Сигурно поне един от двамата си е вкъщи и ще мога да се обадя по неговия телефон.
По-голямата част от насъбралите се поеха към къщата на доктор Фейбиън; аз се обърнах и тръгнах в противоположна посока.
20.
Никой не ми отвори. Позвъних още няколко пъти и почаках, после натиснах бравата и вратата се оказа отключена.
Влязох и я затворих след себе си. Скърцането заглъхна в тягостната тишина на коридора.
— Има ли някой? — извиках аз.
Някъде отчаяно бръмчеше самотна муха — навярно бе попаднала в капан между прозореца и завесата и сега не можеше да се измъкне. Слънцето плискаше лъчи през полукръглото стъкло на вратата и изобразяваше на пода шарено ветрило.
Никой не ми отговори, затова тръгнах по коридора и влязох в кабинета. Телефонът си стоеше както преди на масивното бюро. И отрупаните с книги стени пак изглеждаха богати и примамливи. На барчето имаше полупразна бутилка уиски и неизмита чаша.
Минах по мекия килим до бюрото и придърпах телефона към себе си.
Едва вдигнах слушалката, и Тъпър каза с деловия си глас:
— Господин Картър, колко хубаво, дето най-после се обадихте. Надяваме се, че събитията се разбиват добре. Предполагам, вече сте започнали предварителни преговори.
Сякаш не знаят!
— Не се обаждам за това — отсякох аз.
— Нали така се условихме? Вие да говорите от наше име.
Направо ми призля от този мазен, самодоволен глас.
— А условихме ли се да ме разигравате като кръгъл глупак? — попитах аз.
— Не ви разбираме — каза изплашено гласът. — Бъдете така добър да обясните мисълта си.
— Машината на времето — рекох аз.
— О, това ли…
— Да, това!
— Но, господин Картър, ако ви бяхме помолили да я вземете с вас, вие щяхте да си помислите, че ви използуваме. И сигурно щяхте да откажете.
— А вие не ме ли използувахте?
— Е… отчасти. Нуждаехме се от помощ. Беше изключително важно за нас да препратим механизма във вашия свят. Веднъж като научите нашите планове…
— Никак не ме интересуват вашите планове! — сърдито изръмжах аз. — Вие ме измамихте и сега сами го признавате. Не е този начинът да се започнат преговори между два свята!
— Искрено съжаляваме. Не за това, че изобщо го направихме, а за начина, по който го направихме. Ако можем да ви бъдем полезни с нещо…