— Можете, с много неща. Първо, прекратете тези шеги с парите по храстите…
— Но това е възнаграждение! — проплака гласът. — Нали ви обещахме, че ще върнем вашите хиляда и петстотин долара. Обещахме ви, че ще получите много повече от хиляда и петстотин…
— Карали ли сте някога вашите четци да ви четат книги по икономика?
— Да, разбира се.
— И внимателно ли следяхте как изграждаме нашата икономика?
— Според силите ни — каза гласът. — Понякога е трудно.
— И сигурно сте научили, че парите растат по храстите?
— Не, няма такова нещо. Ние знаем как се правят парите. Но каква разлика има? Парите са си пари, откъдето и да произхождат, не е ли така?
— Дълбоко грешите — казах аз. — Трябва да се запознаете по-добре с тези въпроси.
— Да не би да искате да кажете, че нашите пари не струват?
— Не струват пукнат грош — рекох аз.
— Надяваме се тогава, че не сме причинили зло на никого — казаха Цветята унило.
— Парите не са толкова важни. Има други неща, много по-важни. Вие ни изолирахте от останалия свят, а при нас сега има болни. И в целия град има само един нещастен стар доктор, който не е кой знае какъв специалист. Сега самият той е болен и поради вашата намеса никакъв друг лекар не може да влезе в града…
— Трябва ви разпоредител — каза гласът.
— Това, което ни трябва, е да се отървем от преградата, така че да можем да излизаме навън и други да идват при нас. В противен случай ще умрат много хора, които биха били спасени.
— Ще ви изпратим разпоредител — отговориха. — Веднага ще изпратим. Висококвалифициран. Най-добрия, с когото разполагаме.
— Не знам за разпоредителя — казах аз, — но помощ ни трябва, и то незабавно.
— Ще направим всичко, което е по силите ни — обещаха Цветята.
Гласът млъкна и телефонът изключи. Изведнъж се сетих, че не ги попитах най-важното: защо им беше толкова наложително да прехвърлят машината на времето в нашия свят.
Зачуках по вилката. Сложих слушалката на нея и отново я вдигнах. Крещях в слушалката, виках — никакъв отговор.
Блъснах телефона назад и се изправих отчаян сред стаята. Всичко беше безнадеждно объркана каша.
Толкова години ни изучават, а не са разбрали нито нас, нито нашите институции, нито как е устроено нашето общество. Не са разбрали, че парите са символ, а не просто хартийки. Въобще не са се замисляли какво може да стане с едно селище, напълно изолирано от останалия свят.
Те ме измамиха и използуваха като сляпо оръдие да им пренеса машината, а би трябвало да знаят, че нищо не предизвиква по-голяма злост и раздразнение от измамата. Трябваше да знаят, а не знаеха или пък може би знаеха, но го смятаха ча нещо маловажно — и това беше още по-лошо, отколкото ако не знаеха.
Излязох в коридора. Едва бях направил няколко крачки и входната врата се отвори; влезе Нанси.
Аз се спрях на стълбището, което водеше за втория етаж. Известно време стояхме така и се гледахме, без да знаем какво да си кажем.
— Трябваше да се обадя по телефона — казах най-после.
Тя кимна.
— Искам да кажа също… съжалявам за боя с Хайъръм.
— И аз съжалявам. — Тя не ме разбра или се направи, че не ме разбира. — Но нямаше как иначе да постъпиш.
— Той хвърли телефона — казах аз.
Но, разбира се, не беше само заради телефона. Колко пъти преди се беше повтаряло същото.
— Спомняш ли си, снощи ти ми каза, че ще отидем някъде да пийнем и да вечеряме. Ясно, че ще трябва да почакаме. Сега в Милвил няма къде да се отиде.
— Да можехме да почнем всичко отначало.
Аз кимнах, на душата ми беше тежко.
— Щях да си облека най-хубавата рокля — продължаваше тя — и отново щяхме да бъдем щастливи.
— Както едно време в училище — казах аз.
— Брад!
— Да?
Пристъпих към нея.
Тя се хвърли в прегръдките ми.
— Брад, на нас не ни трябват вечери, за да започнем. Можем да минем е без тях — каза тя.
„Да, за какво ли са ни?“ — помислих и аз.
Наведох се, целунах я и я прегърнах по-силно и в целия свят останахме само ние двамата. Изчезнаха и плененият, изолиран град, и ужасът от чуждото нашествие. Остана единственото важно нещо за мен: момичето, с което някога ходехме ръка за ръка из улиците и което не се срамуваше от това.
21.
Разпоредителят дойде същия ден — дребен съсухрен хуманоид, който приличаше на маймунка с живи, светещи очи. С него дойде още един, също хуманоид, но съвсем друг по външност — огромен, тромав, непохватен, намръщен и суров, с конска физиономия. Съвършена карикатура на преуспяващ дипломат. Мършавият беше метнал на себе си мръсно, безформено парче плат, което приличаше на роба и висеше на безброй гънки, високият носеше парцалив брич и нещо, наподобяващо жилетка с огромни джобове, натъпкани с най-различни неща.