— Ед — попитах аз, — пише ли ти някое от момчетата?
— Не — каза Ед, — нямам дори представа къде са.
— Помниш ли клъощавия Остин? И Марти Хол, и Алф… Как му беше презимето?
— Питърсън — подсказа ми Ед.
— Да, точно така. Странно, че съм могъл да го забравя. Толкова весели дни прекарахме заедно.
Ед измъкна жицата и се изправи, като държеше телефона провесен за кабела.
— Какво смяташ да правиш сега? — попита той.
— Затварям кантората — отговорих. — Въпросът не е само в телефона. Аз и с наема съм го закъсал. Дан Уилоуби от банката е много обезпокоен.
— Защо не продължиш работата вкъщи…
— Ед — прекъснах го, — аз нямам никаква работа. Пък и никога не съм имал. От самото начало не ми потръгна и загубих вложените пари.
Станах, сложих си шапката и излязох. Улицата беше почти празна. Само две-три коли, спрени до тротоара, едно куче, което душеше електрическия стълб, и старият Грант Пияницата. Той подпираше стената на кръчмата „Веселата бърлога“ в очакване някой да мине и да го почерпи чашка.
Бях съвсем вкиснат. Колкото и дребна работа да бе отнемането на телефона, за мен това означаваше краят. Окончателно ми стана ясно, че съм неудачник. Човек може с месеци да се самозалъгва, че всичко е наред и че в края на краищата ще се оправи, но винаги се случва нещо, което не можеш да избегнеш.
Изключването на телефона ми от Ед Адлър беше за мен именно онова нещо, което не можех да избягна.
Стоях на тротоара, гледах към улицата и чувствувах омраза към града — не към хората, които живееха в него, а към самия град, към тази нищо и никаква точица на географската карта.
Това безкрайно прашно, нахално и самодоволно градче сякаш ми се надсмиваше и аз разбрах колко съм сгрешил, като не го напуснах навремето, когато имах възможност да го сторя. Бях се опитал да живея в Милвил заради обичта си към него. Какъв глупак съм бил! Много добре ми беше известно това, което знаеха и моите приятели — онези, които бяха заминали, — но си бях затворил очите пред фактите: в Милвил няма нищо, заради което да си заслужава да остане човек. Милвил е стар град и той умира, както умира всичко старо. Новите, удобни и бързи пътища, които откарваха купувачите към по-богатите магазини, задушаваха Милвил; той умираше с упадъка на земеделието в околността, умираше заедно с малките, изоставени стопанства, пръснати по склоновете на хълмовете, които вече не бяха в състояние да изхранват цяло семейство. Макар и беден, Милвил беше запазил достойнството си и дори някакъв старомоден чар, но той умираше въпреки всичко, въпреки нежния аромат на лавандула и безупречните си маниери.
Завих по улицата, далеч от прашния търговски квартал, към малката рекичка, която течеше покрай източната част на града. Открих старата пътека, лъкатушеща под дърветата, и тръгнах по нея; в лятното затишие се чуваше как водата тихо ромоли между речните камъчета и обраслите с трева брегове. И както си вървях, в мен нахлуха спомени от миналите, полузабравени години. Ето там, точно пред мен, беше вирът, където ходехме да плуваме, а по-надолу в плитчините обичах да ловя дребна риба с мрежа.
Зад завоя на реката бе полянката, където ходехме на излети. Колко пъти бяхме палили там огън, за да изпечем кренвиршите и сладките корени, които събирахме, а после седяхме тихо и наблюдавахме как вечерта се промъква между дърветата и се спуска над ливадите. Сетне изгряваше луната и цялата местност се превръщаше във вълшебно царство от сплетени в едно тъмни сенки и лунна светлина. Тогава разговаряхме шепнешком и ни се искаше времето да тече по-бавно, за да можем да задържим това вълшебство по-дълго. Но колкото и силно да го желаехме, всичко бе напразно — времето не можеше да забави ход или да спре.
Обикновено бяхме ние двамата с Нанси и Ед Адлър с Присила Гордън, а понякога идваше и Алф Питърсън, но доколкото си спомням, рядко водеше два пъти едно и също момиче.
Спрях на пътеката и се опитах да възкреся в паметта си сиянието на луната и блещукането на гаснещия огън, нежните гласове на момичетата и допира на крехкото моминско тяло, обгръщащата ни омая на младостта, трепета, вълнението и чувството на благодарност. Търсех омагьосаната тъмнина и слънчевото щастие или поне техните сенки… не ги открих, нищо не намерих, само съзнавах, че всичко това е било някога и вече го няма.
Стоях така — непреуспял човек с избледнели спомени. Мисля, че именно тогава за първи път погледнах истината в очите. Какво щях да правя занапред?
Може би трябваше да продължа да се занимавам с оранжерията — неосъществима и малко глупава идея, защото след смъртта на татко тази работа започна постепенно да запада. Докато той бе жив, печелехме добре от нея, но тогава работехме и тримата, пък и татко беше от онези хора, на които се удава да отглеждат растения. Те никнеха и цъфтяха под неговите грижи и той знаеше точно какво им трябва, за да бъдат винаги зелени и да дават плод. А на мен ми липсва това качество. В най-добрия случай моите растения са хилави и слаби и вечно страдат от някакви болести и паразити.