— Един момент — извика някой от кореспондентите. — Вие искате да разпръснем радиоактивния материал. Доколкото разбирам, искате да кажета да разсредоточим запасите, да обезвредим бомбите и да пазим само нищожни количества на едно място. Така че да няма достатъчно за една бомба, нали?
— Отлично ме разбрал — каза Смит.
— А откъде ще разберете вие, че радиоактивните материали са действително разсредоточени? Може някое правителство да каже, че е изпълнило условията ви, а всъщност да не е. Как ще разберете? Как ще проверите дали е истина?
— Ние наблюдава — рече Смит.
— Притежавате способ да откривате запаси от радиоактивни вещества?
— Точно така — потвърди Смит.
— Добре тогава, а ако знаете… да речем, разберете, че са останали големи неразсредоточени количества радиоактивни материали… Как ще постъпите тогава?
— Ние ги хвърли във въздуха — отговори Смит. — Ние ги взриви.
— Но…
— Ние определим срок. До този и този ден всички количества вещества разпръснат. Ден идва, а някъде все още големи запаси, тогава те авто… авто…
— Автоматически.
— Благодаря ви, любезни човече. Точна тази дума се мъчил да произнесе. Те автоматически се взривяват.
Настъпи неловка тишина. Знаех, че журналистите се чудят дали не ги мамят. Дали не са се хванали на въдицата на някой ловък мошеник, облечен в тази идиотска жилетка.
— Ние вече притежава механизъм, който показва всички места на струпани запаси — небрежно отбеляза Смит.
— Дяволите да ме вземат! — силно извика някой с прегракнал от вълнение глас. — Летящата машина на времето!
И те се втурнаха презглава към колите си, паркирани на пътя. Без да ни кажат довиждане, без да ни кажат нито дума: бързаха да съобщят новината на света.
„И това е всичко“ — с горчивина си помислих аз.
Сега чуждоземците можеха да стъпят на Земята, когато и по какъвто начин поискат, с пълното одобрение и възторг на човечеството. Те не биха намерили по-сполучлив начин да постигнат своето — никакви доводи, никакви мотиви, никакви примамки не биха им донесли по-бърз и сигурен успех. Това единствено условие ще предизвика бурен възторг в целия свят. Милиони хора ще се вдигнат и ще искат от правителствата си незабавно да се съгласят, но някой няма дори за миг да се вслушат в трезви, разумни съвети.
Всяко истинско споразумение между чуждоземците и нас непременно трябва да се изгради на реална основа, да има някакво равновесие и възможност за контрол и проверка. Всяка страна трябва да даде своя принос и да знае, че ако по един или друг начин наруши някое от условията на споразумението, тя неминуемо ще понесе определено наказание. А сега край на всякакво равновесие, край на всякакъв контрол, пътят на чуждоземците е открит. Предложиха онова единствено нещо, което хората жадуват или поне вярват, че жадуват повече от всичко на света. И сега те ще го поискат и нищо не може да ги спре.
А всичко това е измама. С измама ме накараха да пренеса машината на времето, поставиха ме в такова положение, че бях принуден да им поискам помощ — и помощта пристигна, или поне част от нея, в лицето на този господин Смит. И неговото съобщение за единственото условия на чуждоземците е също почти сто на сто измама. Като всички измами по света. Хора или някакви други странни същества — все едно. Когато непременно трябва да постигнеш нещо, отиваш и си го вземаш независимо по какъв начин, с правда или неправда — няма значение, всички средства са добри.
Не можем да се мерим с тях, ще ни победят. През цялото време те ни надхитряха, а сега съвсем изтървахме положението от ръцете си и Земята е победена.
Смит учудено гледаше след бягащите журналисти.
— Какво става? — попита той.
Като че ли не знае! Ох, как бих му извил врата!
— Хайде — казах аз. — Ще ви заведа в общината. Вашият приятел е там и лекува хората.
— Но защо така бяга? Защо бяга? Каква причина?
— Какво ме питате — отговорих аз. — Нали току-що нанесохте големия удар!
23.
Прибрах се вкъщи и заварих Нанси. Тя ме чакаше, седнала на стълбите пред верандата, сгушена, свита, сама срещу целия свят. Видях я отдалече и забързах; никога в живота си не бях й се радвал така. В мен изведнъж избухнаха и радост, и смирение, и такава безкрайна, непозната досега нежност, че едва не се задавих от вълнение.
Горката Нанси! Не й е леко. Само ден, откакто се върна вкъщи, и ето че този Милвил, който тя помнеше и смяташе за свой дом, изведнъж се провали.
От градината, където навярно все още растяха малките петдесетдоларови банкноти, се носеха викове. Отворих вратата, но някакви яростни крясъци ме спряха.