Но извън правителствените кръгове настроението е съвсем различно. Новината предизвиква навсякъде буен възторг. В Лондон веднага станаха спонтанни манифестации; Червеният площад в Москва е изпълнен с ликуващи хора. Още щом новината стана известна, в много страни по църкви и храмове се застича народ, нетърпелив да произнесе благодарствени молитви.
Сред широките маси не се чувствува ни най-малкото съмнение или колебание. Тук в Съединените щати, в Англия, във Франция, в целия свят обикновените хора приеха странното предложение на чуждоземците за чиста монета. Може би защото за човека е свойствено да вярва в това, което му се иска да бъде. Но фактът си остава факт: недоверието, с което общественоста посрещна новината тази сутрин, се разсея с удивителна бързина.
Изглежда, шроките маси не са склонни да вземат предвид другите обстоятелства, които евентуално биха могли да предизвикат усложнения. Новината, че избухването на термоядрена война ще стане невъзможно, заглуши всички останали съображения. Това само доказва в какво мълчаливо, страшно, подсъзнателно напрежение е живяло човечеството до днес…“
Изключих телевизора и се заразхождах из къщата, стъпките ми глухо отекваха в празните тъмни стаи.
Добре му е на този зализан самодоволен коментатор: седи си в ярко осветеното студио и спокойно обсъжда събитията с отмерения си, добре школуван глас. Добре им е и на всички други, дори тук в Милвил, да седят и да слушат, само не и на мен. Аз не мога да го слушам… не мога да издържа.
Виновен ли съм в нещо? Може и да съм виновен; та нали не друг, а аз донесох машината на времето на Земята; не друг, аз заведох Смит на пресконференцията с журналистите? През цялото време се държах като глупак — ох, какъв глупак! — и просто се чудех как светът не знае за това.
А може би след разговора с Нанси някъде дълбоко в душата ми започна да се заражда убеждението, че тук има някаква малка подробност, някакъв неясен мотив или дребно обстоятелство, което съм изтървал, но и другите не са прозрели, и ако само успея да налучкам тази малка истина, всичко изведнъж ще стане просто и ясно и ние ще видим смисъла в настъпващата промяна.
И аз търсех тази неизвестна величина, търсех картата, която неочаквано щеше да се окаже коз, малката подробност, която всички бяхме пропуснали, а тя всъщност беше безкрайно важна; търсех я и не можех да я намеря.
А може би все пак аз греша? Може би въобще не съществува такава спасителна неизвестна величина? Може би ние сме обречени, попаднали в капан, и няма никаква надежда за спасение?
Излязох от къщи и тръгнах по улицата. Не ми се ходеше никъде, но имах нужда да се поразходя — надявах се, че свежият вечерен въздух ще ми проясни главата.
Вече наближавах пресечката, когато чух някакво почукване. То приближаваше към мен и след малко различих един бял ореол, който подскачаше в такт с почукването. Спрях и се втренчих, без да разбирам какво става, а белият ореол и почукването все се приближаваха. След малко под ореола снежнобели коси различих госпожа Тайлър, която се подпираше на бастунчето си.
— Добър вечер, госпожо Тайлър — казах аз, колкото може по-кротко, за да не я уплаша.
Тя се спря и извърна очи към мен.
— Това си ти, Брадшо, нали? — попита тя. — Не те виждам добре, но те познах по гласа.
— Да, аз съм — отговорих. — Много късно се разхождате, госпожо Тайлър.
— Аз тръгнах към теб, но пропуснах къщата ти — каза тя. — Толкова разсеяна съм станала, ей сега я отминах. После се сетих, че съм тръгнала за вас, та се върнах.
— С какво мога да ви услужа?
— Ами хората говорят, че си видял Тъпър. Даже си му бил на гости.
— Вярно е — казах аз.
Пот ме изби от страх какъв ще бъде следващият въпрос.
Тя се приближи още повече, вдигна глава и ме загледа право в очите.
— А вярно ли е, че има много хубава служба? — попита тя.
— Вярно е. Много хубава.
— И шефовете му имат доверие?
— Да, с такова впечатление останах. Бих казал, че заема доста висок пост.
— А той говореше ли за мен? — попита тя.
— Да — излъгах аз. — Пита за вас. Каза, че все се кани да ви пише, но е много зает и не му остава време.
— Горкият, никога не му е вървяло писането — каза тя. — А иначе добре ли изглежда?
— Отлично.
— Чувам нещо за дипломатическа служба — продължи госпожа Тайлър. — кой би помислил, че от него ще стане дипломат! Да ти кажа честно, аз много се безпокоях за него. Глупави бабешки страхове, нали?
— Така е — рекох аз. — Сега той преуспява.
— Каза ли кога ще се върне вкъщи?
— Още не мисли да се връща. Изглежда, има много работа.
— Е, добре тогава — бесело каза госпожа Тайлър, — няма защо да го търся вече. Сега мога спокойно да си почина. Няма вече час по час да излизам на улицата и да гледам дали си идва.