Тя се обърна и си тръгна.
— Госпожо Тайлър — рекох аз, — позволете да ви изпратя до вас. Вече се стъмни и…
— Не, няма нужда. Защо да ме изпращаш? Мен не ме е страх. А сега, като знам, че Тъпър е жив и здрав и че се е наредил добре, никога вече няма да се страхувам.
Стоях, загледан в белия ореол около главата й, който подскачаше в тъмнината, и заслушан в почукването на бастунчето по дългата криволичеща пътека към чудния свят на нейната фантазия.
И не беше ли така по-добре да приемеш грубата действителност и да направиш от нея за себе си нещо странно и красиво?
Стоях и гледах след нея, докато се скри зад ъгъла и почукването на бастунчето й заглъхна, след това се обърнах и тръгнах към града.
В търговската част на Милвил уличните светлини бяха запалени, но витрините на магазините бяха тъмни — тревожен знак, защото обикновено почти всички стояха отворени до девет часа. А сега дори „Веселата бърлога“ и киното бяха затворени.
В общината всички лампи светеха и около входа се въртяха няколко души. Очевидно те бяха последните болни и клиниката скоро щеше да се затвори. Интересно, какво ли мисли доктор Фейбиън за всичко това? Неговата сприхава душа на стар лекар сигурно би се ужасила от такъв научен метод на лечение, въпреки че той беше първият, който се възползува от него.
Огледах се, повъртях се, пъхнах ръце дълбоко в джобовете на панталона си и безцелно тръгнах по улицата. Не знаех какво да правя, а не ме свърташе на едно място. Какво да прави човек в такава вечер? Да си седи вкъщи пред трепкащия екран на телевизора? Да се уедини с бутилка и бавно, но сигурно да се напие? Да си намери някого от приятелите и съседите и да занарежда с него безбройни празни приказки? Или просто да се забие в някакво кьошенце и бездейно да чака какво ще се случи?
Стигнах до една пресечка и на тротоара от дясната ми страна видях голямо светло петно — отражение на някой светещ отгоре прозорец. Погледнах го изумен, но веднага се сетих, че светлината идва от прозореца на редакцията на „Трибюн“ и там Джо Евънс вероятно седи и говори с някого по телефона: може би от „Асошиейтед прес“ или „Нюйорк таймс“ го питат за последните новини. Кой знае колко работа се е струпала на главата на Джо и не е хубаво да му преча, но може би няма да има нещо против, ако се отбия при него за минутка.
Той наистина говореше по телефона, пребит одве над бюрото и здраво притиснал ухо към слушалката. При затварянето вратата леко изскърца. Джо вдигна глава и ме видя.
— Един момент — каза той в микрофона и ми подаде слушалката.
— Какво е станало, Джо?
Явно нещо беше станало. Той бе като обезумял и ме гледаше с разширени, невиждащи очи. Дребни капчици пот се стичаха по челото му и се губеха във веждите.
— Обажда се Алф — едва успя да раздвижи устни той.
— Алф! — изревах аз в слушалката, но не свалих очи от лицето на Джо Евънс.
Джо приличаше на човек, току-що ударен с тежък предмет по главата.
— Брад — извика Алф, — ти ли си, Брад?
— Аз съм.
— Къде се дяна? Колко време те търся? Звъня по телефона, никой не се обажда…
— Какво се е случило, Алф? Само не се вълнувай.
— Добре, ще се опитам да не се вълнувам — отговори той. — Ще се постарая да бъда спокоен.
Никак не ми хареса гласът му. Веднага разбрах — изплашен е до смърт и се опитва да надвие страха си.
— Е, казвай какво се е случило.
— С големи мъки се добрах до Елмор — рече той. — Пътищата задръстени — ужас. Не можеш да си представиш какво е движението. Навсякъде военни патрули, спират те…
— Все пак си се добрал до Елмор. Ти и преди ми каза, че отиваш там.
— Да, най-после се добра дотам. По радиото чух за делегацията, дошла да разговаря с теб. Сенаторът, генералът и останалите… хотел „Царевица“ ли беше… забравих го как се казваше. Както и да е, помислих, че те знаят по-добре какво става там при нас в щата Мисисипи. Може би това щеше да хвърли малко светлина върху създалото се положение. И се вдигнах, та право в хотела при сенатора, исках да се опитам да ме приеме. А там — лудница, струпал се един народ, игла да пуснеш, няма къде да падне. Дошла полицията и се опитва да въдвори ред, но къде ти… Телевизионни камери, журналисти, репортьори, коментатори — с една дума, не можах да се добера до сенатора. Но с един човек все пак успях да поговоря. Още като го видях, и го познах от снимките във вестниците. Оня, дето се казва Давънпорт…
— Биологът — казах аз.
— Точно той. Ученият. Загащих го в един ъгъл и му обясних, че трябва на всяка цена да се срещна със сенатора. Той не можа с нищо да ми помогне, дори не съм сигурен дали чу какво му говорех. Гледам го — бял като платно, объркан, вир-вода станал от пот. Помислих си дали не е болен и го попитах какво му е и бих ли могъл да му помогна. Тогава той ми каза. Не че искаше да ми го каже, ами, изглежда, просто се изпусна. И сигурно сега съжалява за това. Но толкова беше побеснял от яд, че просто се задушаваше и в този момент му беше все едно. Разбираш ли, едва ли не агонизираше, беше направо вън от себе си. През живота си не съм виждал човек в такова състояние. Сграбчи ме за ревера, приближи лице до моето и заговори толкова бързо и възбудено, че целия ме опръска със слюнка, направо пяна му излезе на устата. Не можел да направи такова нещо, не; той не бил такъв човек…