— Алф — примолих се аз, — карай по същество.
— Забравих да ти кажа, че тук изведнъж гръмна новината за летящата чиния, дето си я домъкнал със себе си. Радиото само за това се дере. Как откривала запаси от уран и така нататък. Та започвам аз да обяснявам на учения защо трябва да се срещна със сенатора, за лабораторията в Грийнбрайър. Точно тогава той се вкопчи в мен, за да не избягам, и почна да ми говори. Каза, че условието на онези да унищожим ядрените запаси е най-лошото, което може да ни се случи. В Пентагона вече били убедени, че чуждоземците застрашават съществуването ни и че трябвало да ги спрем…
— Алф — едва можах да произнеса аз.
Краката ми се подкосиха, почувствувах какви ще бъдат следващите думи.
— Казва, че искали да ги спрат, преди да завземат по-голяма територия, и че има само едно средство да постигнем това — да се хвърли над Милвил водородна бомба.
Алф млъкна, дъх не му беше останал.
И аз мълчах. Не можех да кажа нито дума, стоях като парализиран. Пред очите ми изплува лицето на генерала, както си говорехме рано тази сутрин, и сенаторът, който ми казваше: „Ние ви вярваме, приятелю. Ние сме във вашите ръце.“
— Брад! — разтревожено ме повика Алф. — Ало, Брад, слушаш ли? Отговори!
— Да, слушам те.
— Давънпорт каза, че това ново конкретно условие за ядрените запаси може да накара военните да пристъпят към действие, без да дообмислят положението… те ще се стремят единствено да действуват по-скоро, защото иначе могат да останат без оръжие. Все едно, каза, че човек върви с пушка в ръцете, а насреща му див звяр. Той не иска да го убива, освен ако животното не го нападне — може то да избяга и да няма нужда да се стреля изобщо. Но да предположим, че човек знае, че след две минути пушката му ще се изпари във въздуха — тогава, ще не ще, той трябва да стреля, докато пушката е в ръцете му. Трябва да убие звяра, докато има още с какво.
— Значи Милвил сега е дивият звяр — казах аз с невъзмутим глас; не предполагах, че мога да говоря толкова спокойно.
— Не, Милвил, Брад, просто…
— Да, разбира се, не Милвил. Ти иди и кажи на хората, когато им хвърлят бомбата на главите.
— Този Давънпорт направо не беше на себе си. Той, естествено, нямаше право да каже всичко това…
— А ти мислиш, че той знае всичко? Той доста се посдърпа с генерала тази сутрин.
— Според мен — продължи Алф — той знае много повече, отколкото каза. Говори минута-две и след това изведнъж млъкна. Очевидно се сети, че няма право да ми разправя тези неща. Но си има една идея-фикс и направо се е побъркал на тази тема. Мисли, че само едно може да спре военните — общественото мнение. Казва, че ако обществеността разбере какви планове кроят те, ще се надигне такава буря, че военните няма да посмеят и пръста си да мръднат. Първо, хората ще се възмутят от това гнусно, хладнокръвно убийство. А главното е, че те искат чуждоземците да дойдат. Те биха се зарадвали на всеки, само да унищожи проклетата бомба. И този твой биолог иска да разкрие тайната. Той не каза направо, че ще го стори, но явно вече мъти работата. Ще подшушне нещо на някой журналист, сигурен съм.
Всичко ми се обърна отвътре и едва се задържах на крака. Целият се облегнах на бюрото, за да не падна.
— Но това е безумие, Алф! — казах аз. — Целият град ще подлудее. Тази сутрин помолих генерала…
— Помолил си генерала! По дяволите, Брад, да не би да си знаел?
— Разбира се, че знаех. Всъщност не знаех, че ще го направят, но знаех, че обмислят тази възможност.
— И на никого ли не си казал нито дума?
— На кого да кажа? Какво щях да спечеля с това? Пък и не беше сигурно още. Тогава все още беше само алтернатива, последна алтернатива. Животът на триста души срещу този на три милиарда…
— А ти самият? Твоите приятели…
— Алф — казах аз умолително, — не можех нищо да направя! Какво би направил ти на мое място? Би разгласил на целия град, та да обезумеят хората от ужас?